Тя отстъпи назад, но краката й се подгънаха.
— Ариа? — Ноъл докосна ръката й. — Какво има?
— Просто трябва да… — рече тя със слаб глас. После тръгна, залитайки, към изхода. Телефонът й иззвъня. Беше Греъм. Паникьосана, Ариа прекъсна повикването и набра номера на Спенсър. Но отново й се включи гласова поща.
— Къде си? — попита настоятелно Ариа след сигнала. — Трябва да поговорим.
Ала тя се страхуваше да каже каквото и да било по телефона, затова затвори и ускори крачка. После се обади на Емили, но и тя не й отговори. Същото се случи и с Хана. Ариа изтича по пътечката и се спря пред асансьора, натискайки бутона за повикване няколко пъти.
— Ариа?
Ариа се обърна. Греъм стоеше до прозореца и я гледаше.
— Мина покрай мен — каза той с раздразнен глас. — Защо не отговаряш на обажданията ми? Трябва да поговорим.
— Аз… — Ариа замълча и погледна към медальона, който държеше в ръцете си. Греъм също го гледаше. Той сбърчи вежди. Устните му се свиха и той внезапно се протегна и докосна китката й. Тя ахна и побърза да стрие медальона в юмрука си, но беше твърде късно. Греъм сигурно беше разпознал огърлицата на бившата си приятелка. Сигурно я беше разпознал още предишния път.
— М-мога да обясня — заекна Ариа.
Греъм примигна.
— Можеш?
Бузите му пламтяха. Очите му горяха. Внезапно нещо друго прещрака в мозъка й и една ужасяваща мисъл прегази всички останали. Той знае какво съм направила.
Точно така. Греъм не искаше да говори с нея за това, че го привлича: искаше да я обвини, че е убийца.
Тя се обърна, търсейки трескаво някое място, където да избяга. В далечината проблесна червеният надпис „ИЗХОД“, който сочеше към стълбището.
— Ариа! — извика Греъм, впускайки се след нея. Той я хвана за ръката и я дръпна силно. Пръстите му изгаряха кожата й като гореща ютия. Тя изпищя, изтръгна ръката си от неговата, блъсна тежката врата и се затича надолу по стълбището. Никога не беше слизала на долните етажи и не знаеше какво има там. Пред нея се появи врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ“.
Стъпките на Греъм отекнаха на горната площадка.
— Ариа, върни се! — изрева той.
Тя връхлетя през вратата и се озова в огромна, просторна зала, пълна с корабни машинарии. Бълбукаха котли. Жужаха климатици. Най-различни уреди потракваха и бръмчаха. Теренът се осветяваше от няколко тавански лампи и преминаваше в няколко дълги, подобни на лабиринт коридори. Наоколо нямаше жива душа.
Вратата зад гърба й се отвори.
— Ариа! — извика Греъм и гласът му отекна в стените.
Ариа се шмугна зад един котел, но Греъм я забеляза и се затича към нея със зачервено лице и пламтящи ноздри, оголил зъби.
Тя рязко се обърна, търсейки отчаяно някой, който да й помогне, но беше съвсем сама. Тогава се огледа за някое място, където да отиде, да се скрие. Зад котлите имаше друга врата с табелка „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Ариа изтича към нея и я отвори. Стаята беше пълна с тръби, монитори и още котли. Гърмящият звук беше оглушителен и й напомни за форсиран двигател на мотоциклет. Дръжката на вратата изтрака и Ариа побърза да врътне ключа, след което затисна вратата с цялата си тежест. По бузите й се стичаха сълзи от страх.
— По дяволите, Ариа, не можеш да се криеш вечно! — Греъм започна да удря с юмруци по вратата.
— Моля те — изхълца Ариа, — просто си върви. Моля те!
— Няма да си тръгна, докато…
Някакъв двигател забръмча. Той се опита да надвика боботенето на машините.
— Трябва да… трябва да…
— Просто ме остави на мира! — проплака Ариа. — Съжалявам, чу ли? Ужасно съжалявам! Не съм искала да й сторя нещо! Просто бях толкова уплашена! Всички бяхме уплашени!
— Не можеш… Аз… той… и… — Гневният глас на Греъм се усилваше и затихваше. Ариа успяваше да долови само отделни думи. — … те под око!
— Моля те, върви си! — изпищя Ариа. — Казах, че съжалявам! Моля те, остави ме да си ида!
— … има снимка! — продължи Греъм. — … те под око!
Кръвта на Ариа се смрази. Той сигурно говореше за ужасната снимка на Ариа, която блъска Табита от покрива. Може би той я беше снимал. Може би точно той я държеше под око?