— Това щеше да е по-логичното нещо, не мислиш ли? — Спенсър прегърна коленете си. — Радвам се, че си добре, но защо не те е изчакал, след като бомбата е избухнала? Защо си е тръгнал?
Емили се замисли за миг, наблюдавайки разсеяно тичащите по стълбището пасажери.
— Може би е изчислил погрешно избухването на бомбата и е трябвало да избяга, за да не пострада самият той.
— Или може би просто не е бил сигурен, че на покрива сме били ние? — попита Хана и направи пауза, за да се изкашля. — Дори онези снимки са доста размазани. Може би когато си побягнала от него, Ариа, той е получил своето доказателство. Може би двамата с Наоми ще кажат на ченгетата.
Спенсър се хвана за парапета и се изправи.
— Огърлицата определено ще ни свърже с престъплението. Ченгетата ще решат, че сме я откъснали от шията на Табита онази нощ.
Хана кимна.
— Трябва веднага да се отървем от нея. Не ни трябва нищо, което да ни свързва с Табита — особено, когато ФБР са тук.
— Трябваше да се отървеш от нея веднага, щом си разбрала какво представлява — каза Емили на Ариа. — Защо не я хвърли зад борда?
Ариа изглеждаше като замаяна. Светлината на флуоресцентната лампа на стълбището правеше и без това бледата й кожа да изглежда още по-призрачна.
— Не мислех съвсем ясно.
— Добре, че не си я хвърлила зад борда — рече решително Хана. — Наоколо обикалят милион ченгета. Все някой от тях щеше да я открие. Толкова хора те видяха да я носиш, Ариа — веднага ще направят връзката и тогава А. ще се погрижи да направят и връзката с Табита. Трябва да се отървем завинаги от нея така, че да не се върне никога при нас. Трябва да я привържем към нещо тежко, така че никой да не я намери.
Тонколоните пропищяха и момичетата погледнаха нагоре. Джереми дишаше тежко в микрофона.
— Още веднъж повтарям, хотел „Ройъл Армс“. Изпращаме имейли на всички, в случай, че някой забрави.
— Имам една идея — каза Спенсър, след като съобщението приключи. — Недалеч оттук има една пещера за водолази — групата ми по гмуркане днес се доближи до нея. Очевидно е много дълбока. Защо не се качим на някой от спасителните салове и не отидем там? Можем да се гмурнем до дъното и да заровим огърлицата под коралите.
Очите на Емили се разшириха.
— Но ние не сме разпределени на едни и същи салове. А и те побират повече от четирима души, нали? Ами ако застрашим живота на някого?
Спенсър сви рамене.
— Виждала ли си колко спасителни салове има на кораба? Достатъчно са за всички.
— Всъщност тя е права — рече замислено Хана. — В някои от документите, които обработих в администрацията, се споменава капацитетът на кораба и колко пасажери има на него в момента. Макар да ни се струва, че сме хиляди, всъщност при нормалните круизи тук се возят поне още около стотина души.
Ариа преглътна тежко.
— Спенсър, аз не мога да плувам.
— Аз мога — напомни й Спенсър. — И съм сертифициран водолаз. Аз ще заровя медальона. Дори не е необходимо да слизаш от сала.
— Ами като приключим? — попита Ариа. — Ще се намираме насред океана. Как ще намерим останалите?
Спенсър не изглеждаше разтревожена.
— Нали чу съобщението — срещата е в хотел „Ройъл Армс“ в Хамилтън. Ще успеем да стигнем дотам.
Хана откъсна парче обелена боя от стената.
— Може да е опасно да плаваме с лодка сами, особено до толкова уединено място.
Спенсър махна с ръка.
— Ходила съм на Бермудите шест пъти със семейството ми. Познавам тези води.
— Навита съм — реши Емили. — Да вървим.
— И аз ще дойда — съгласи се най-накрая Ариа. Всички погледнаха Хана и тя неохотно сви рамене.
Момичетата се сляха с потока ученици, които отиваха на най-долната палуба. Спряха по пътя в склада за водолазни екипировки, за да вземат маска, резервоари с въздух и плавници. Вратите към отделението със спасителните лодки бяха широко отворени и пред очите им се разкриха синьо-черният океан и великолепното залязващо слънце. Всички бързаха да се изкатерят в спасителните лодки, без да обръщат внимание на това къде са разпределени. Приятелите сядаха заедно. Двойките се притискаха един до друг. Мнозина носеха питиетата си от партито преди конкурса. Повечето все още носеха костюмите си, също както и Ариа.
— Хайде — каза Спенсър и посочи една празна лодка в края на коридора. Всички хукнаха към нея и се изкатериха вътре, докато персоналът на кораба бе зает да пълни останалите лодки. Емили се хвана за гумената стена и впери поглед в пристанището. Брегът изглеждаше така, сякаш се намираше на мили от тях. Една лодка на ФБР премина с боботене вляво от нея и стомахът й се сви от притеснение. Всички облякоха спасителните жилетки, които миришеха леко на мухъл. Когато най-накрая се настаниха по местата си, Спенсър дръпна веригата, за да запали извънбордовия мотор.