В този момент някой сграбчи ръката на Емили.
— Има ли място за още един човек?
Емили се обърна и едва не изхълца. На палубата, вперила поглед в нея, стоеше Наоми.
— Ами… — изписка тя, без да се помести.
Погледът на Наоми прескочи от Емили към Спенсър, Ариа и Хана. Всичките изглеждаха като ударени с мокър парцал. Крайчетата на устните й увиснаха надолу.
— Мога ли да дойда с вас или не? — попита остро тя.
— Съжалявам, Наоми. Няма място. — Хана сграбчи Спенсър за ръката. — Тръгвай!
Спенсър даде газ и се отдалечи от кораба, като едва не събори Наоми във водата. Емили разтърка ръката си, където я беше докоснала тя. Кожата й беше настръхнала.
— Хей! — извика Наоми след тях. — Какво става тук, по дяволите?
— Не й отговаряй — промърмори Хана под носа си.
— Хей! — извика отново Наоми, наблюдавайки как Спенсър насочва лодката по-далече от брега. — Къде отивате? Това не е правилната посока!
Ариа изхълца. Хана изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Сърцето на Емили биеше бързо като на уплашен заек. Спенсър беше стиснала здраво зъби, докато насочваше лодката право към пещерата. Миг по-късно се бяха отдалечили достатъчно, за да имат панорамна гледка към целия кораб. От кърмата се отделяха мъничките спасителни лодки. На най-горната палуба примигваха аварийните светлини. От прозорците се кълбеше черен пушек.
След това погледът на Емили се насочи към палубата, където екипажът организираше отплаването на останалите спасителни лодки. Наоми все още стоеше на мястото си, сложила ръце на хълбоците, и ги гледаше. Емили продължи да се взира в неподвижната фигура, която ставаше все по-малка и по-малка, все по-бледа и по-бледа, докато накрая не се изгуби във всепоглъщащия мрак.
29
S. О. S.
Отне им двайсет минути, за да стигнат до мястото за гмуркане, където следобед се беше упражнявала групата на Спенсър.
Слънцето почти беше залязло; последните слънчеви лъчи танцуваха по небето, оставяйки след себе си пурпурни следи. Спенсър насочи лодката към онази част от брега, която бе обезобразена от грамадно скално формирование: отвесни скали и малки пещери. Навсякъде стърчаха назъбени корали. Водата се плискаше в хлъзгави, стръмни, покрити с водорасли камъни. Пещерата, която се намираше най-близо до тях, беше дълбока и черна и приличаше на страховита, гневна паст.
Спенсър угаси двигателя, после метна на гърба си бутилката с кислород и обу плавниците, чувствайки се леко обезпокоена, че използва водолазно оборудване, след като едва не се беше удавила. Но този път провери клапаните три пъти, а и нямаше начин Наоми да ги беше пипала, преди да напуснат кораба.
— Най-дълбоката част е в онази пещера. Ще отида сама. Вие стойте тук.
— Луда ли си? — рече Емили. — Не можеш да плуваш дотам сама. Аз идвам с теб. Ще плувам на повърхността, докато ти се гмуркаш.
— Аз също — каза Хана.
Ариа се ококори.
— Не ме оставяйте тук! Аз също идвам.
Спенсър я погледна притеснено.
— Ще се справиш ли?
Ариа пооправи каишките на спасителната жилетка.
— Ще се оправя. Всички сме заедно в това, нали?
— Аз ще стоя близо до теб — предложи Емили.
Момичетата привързаха лодката към една стърчаща скала и се спуснаха в хладната, пълна с водорасли вода. Заплуваха към тесния проход и тъмния басейн. След няколко загребвания коридорът премина в широка пещера, където водата беше много по-спокойна и топла. Но тук също цареше пълен мрак — Спенсър едва успяваше да види на няколко сантиметра пред себе си. Нещата не се оправиха и след като включи водолазното фенерче, което бе грабнала от залата с оборудването. Лентовидните, хлъзгави водорасли не спираха да се увиват като пиявици около краката й. Тя погледна притеснено към Ариа, но тя се поклащаше удобно на повърхността, благодарение на спасителната жилетка.
Спенсър грабна огърлицата от ръката на Ариа.
— Пожелайте ми късмет — обяви тя и се изгуби във водата.