— Помощ! — изкрещя Хана. Но вълните погълнаха звука от гласа й.
— Не трябваше изобщо да идваме тук — избъбри Емили.
— Вината е моя — каза Ариа. — Ако не бях взела огърлицата, нямаше да сме тук. А изобщо нямаше да я загазим толкова, ако не бях бутнала Табита.
— Не говори така — рече Спенсър.
— Но това е истината! — проплака Ариа. — Единствено аз заслужавам отмъщението на А. Вие не!
Спенсър видя как една вълна заля Ариа. Когато главата й отново се появи на повърхността, кашляйки, друга вълна я покри. Ръцете й безпомощно пляскаха по водата. В очите й имаше ужас.
Емили я сграбчи през кръста и я избута на повърхността.
— Трябва да стоиш спокойно — извика тя в ухото й. — Паниката хаби енергията ти!
— Как да не изпадам в паника? — проплака Ариа. — Не виждаш ли? А. е измислил такова поетично отмъщение за нас, зарязал ни е в морето, за да могат вълните да ни изхвърлят на брега точно както се случи с Табита. Дори да оцелеем, каква полза от това? А. отново ще ни намери и ще ни причини нещо още по-ужасно.
— Не говори така — успокои я Спенсър. — Ще победим А. Ще намерим начин. — Но докато гледаше далечните светлини, тя осъзна, че всичко, което Ариа бе казала, е истина. Изоставянето в морето беше най-ужасната възможна смърт, но ако оцелееха, кой можеше да бъде сигурен, че А. няма да измисли нещо много по-страшно? Как щеше да живее тя, щом знаеше, че А. всеки момент ще й погоди поредния номер?
Ариа избърса водата от очите си.
— Ако се измъкнем живи оттук, ще разкажа на ченгетата какво се случи в Ямайка.
Всички рязко завъртяха главите си към нея и я зяпнаха.
— Не, няма! — изсъска Спенсър.
— Вече не издържам! — Ариа запляска с ръце по водата. — Не виждате ли какво се случва? А. използва вината и страха ни, за да ни манипулира — и ако не го спрем, това може да продължи вечно! Единственият начин да се спасим от А. е да си признаем. Тогава той няма да разполага с нищо срещу нас.
За миг морето се успокои. Хана избърса водата от очите си. Спенсър преглътна сълзите си. Най-накрая Емили се прокашля.
— Може би всички трябва да си признаем — каза тя.
— Не можем да те оставим да го направиш сама, Ариа — додаде Хана.
— Освен това си права. — Една вълна се плисна бузата на Спенсър. — Ако си признаем, А. ще е безсилен. По един странен начин това наистина ще ни освободи. Да, ще ни съдят, и да, кой знае какво ще бъде бъдещето ни? Но поне А. ще изчезне от живота ни.
Ариа преглътна тежко.
— Не е нужно да съсипвате живота си заради нещо, което съм направила аз.
Спенсър завъртя очи.
— За последен път ти казвам, Ариа, че всички сме заедно в това. Всички ще си признаем. Никога няма да ти позволим да поемеш сама вината.
Тогава, в безмълвно съгласие, всички доплуваха една до друга и образуваха защитен пръстен. Внезапно се почувстваха като истински най-добри приятелки. Дори сестри…
Спенсър зърна нещо в далечината и потрепна.
— Какво е това? — Когато през тях премина поредната вълна, нещо бяло проряза водата.
Ариа зяпна изненадано.
— Лодка!
Хана размаха ръце над главата си.
— Хей!
— Насам! — изкрещя Емили.
Над звуците от бушуващия прилив те доловиха бръмченето на двигател. Лодката се придвижваше право към тях. Хана се изсмя истерично.
— Видяха ни!
Лодката се издигна на гребена на една вълна и се спусна надолу. Приличаше на рибарска лодка; от двете й страни висяха мрежи, а от кърмата стърчаха прътове. Водачът й носеше рибарска шапка в цвят каки, която бе спусната ниско над очите. Спенсър се зачуди дали това е някой от круизния кораб.
— Хвани се! — извика някой. Във водата падна въже. Спенсър се опита да го хване, но тъкмо когато го достигна, Ариа я хвана за крака.
— Недей — каза тя с нисък глас.
Спенсър се накани да възрази, но тогава също погледна нагоре. На палубата стоеше едно момиче. Спенсър усети как й се завива свят.
Наоми.
— Хвани се! — каза отново Наоми. Тя издърпа въжето и отново го метна като рибарска корда. Когато никоя от тях не хвана примамката, тя присви очи. — Какво ви става, хора? Да не искате да се удавите?
— Плувайте надалеч! — изкрещя Спенсър, като се завърташе във водата. — Трябва да се махнем по-далеч от нея!