— Аз… — започна тя, но гласът й секна.
Ноъл я погледна разтревожено.
— Какво има? — попита нежно той.
— Н-направих нещо ужасно — прошепна Ариа.
— Какво? — Ноъл се приближи към нея. Не беше ясно дали не бе успял да разбере какво му е казала и или я подканя да продължи да говори.
Някаква врата се затръшна силно. Друг от корабите в пристанището наду сирената си. Истината пулсираше на върха на езика й, очаквайки да бъде освободена.
— Аз…
Внезапно от високоговорителите се разнесе гласът на Джереми.
— Остават четирийсет и пет минути! Моля, побързайте!
Ноъл се обърна към Ариа. Погледна я очаквателно. Ариа се извърна.
— Няма значение — каза тя. В никакъв случай нямаше да му го каже точно сега.
Той я прегърна силно, после се отдръпна и докосна ключицата й.
— Къде ти е огърлицата?
Ариа се замисли трескаво за извинение.
— Сигурно съм я изгубила във водата. — Надяваше се да е прозвучала убедително. — Предполагам, че просто е пожелала да се върне в морето.
Ноъл бавно кимна; не изглеждаше кой знае колко разочарован.
— Предполагам, че е по-добре да изгубя нея, отколкото теб.
Той я прегърна за последно и тръгна към стаята си. Ариа се насочи към асансьора — нейната каюта се намираше два етажа над тази на Ноъл. Всеки мускул в тялото й пулсираше напрегнато. Може би това беше последната им прегръдка. Дали изобщо щеше да й проговори, след като научи, че е убийца?
Внезапно, точно когато вратите се затваряха, един мъж в полицейска униформа се приближи към асансьора, вперил поглед право напред. Ариа натисна бутона за отваряне на вратата и отново излезе в коридора на Ноъл. Ченгето отиде до края му и влезе през отворената врата на стаята вляво. Ариа беше почти сигурна, че това е каютата на Греъм. Спомняше си къде се намира от деня, в който беше отишла да го вземе за миниголфа. Струваше й се, че това се беше случило ужасно отдавна.
Видя как Ноъл се приближава до стаята си, пъха картата си в ключалката и влиза вътре. Ариа си пое дълбоко дъх и също тръгна по коридора. Подмина вратата на Ноъл и продължи към вратата на стаята, в която беше влязъл полицаят. Това определено беше каютата на Греъм — Ариа разпозна стикера на рицар върху дъската за обявления.
Тя надникна вътре, подготвяйки се да види Греъм, но вместо това вътре бяха само ченгето и Джереми. Бяха доближили глави и разговаряха тихо.
— От колко време е в безсъзнание? — попита полицаят, сложил ръце на кръста.
— От началото на евакуацията — промърмори Джереми. — Не съм сигурен колко сериозни са нараняванията му — лекарите не ми казват. Семейството му скоро ще долети.
Ариа примигна. Греъм в болницата ли беше?
Полицаят се намръщи.
— Оставането в безсъзнание е лесен начин да не говори, а? Записите от охранителната камера разкриват двама души, единият от които е той. — Ченгето погледна телефона си. — Има доста неща, от които трябва да се притеснява.
— Идентифицирахте ли втория човек? — попита Джереми.
Ариа затаи дъх. Но ченгето само пристъпи от крак на крак и отговори:
— Все още не разполагаме с достатъчно лицеви характеристики на втория човек. Но според нас е мъж.
Ариа се намръщи, объркана. Тя прокара пръсти през дългата си коса, после погледна женствените си, слаби пръсти и ноктите, лакирани с блестящ коралов цвят. През годините я бяха обърквали доста пъти, но никога, никога с мъж.
Внезапно двамата вдигнаха глави и я видяха. Очите на Джереми се разшириха. Ченгето като че ли се ядоса.
— Да? — излая той.
— Аз, ъ-ъ-ъ, търся Греъм? — каза тя, изненадана колко спокойно бе прозвучал гласът й. — Знаете ли къде е той?
През лицето на Джереми премина неясно изражение, но след миг то изчезна.
— Трябва да си прибираш багажа.
В главата й зазвучаха предупредителни камбанки.
— Греъм… добре ли е? — попита тя с изтънял глас.
Джереми се намръщи и пристъпи към нея.
— Сериозно говоря. Ако не прибереш всичко от стаята си в следващия половин час, повече няма да ти позволим да се върнеш за вещите си.
Чертите на лицето му се изостриха и той започна да изглежда по-възрастен и по-злобен. Ариа се обърна и тръгна бързо към асансьора с усещането, че току-що е видяла и чула нещо, което не е трябвало. Изпълни я безпокойство, но преди да успее да размисли върху случилото се, тя ускори крачка с желанието да се отдалечи колкото се може по-бързо от стаята, която вероятно принадлежеше на А.