Подпорите бяха наместени — страничните, междинните, централните, докато плющенето на платнището не заглуши гласовете на борещите се с него. На изток слънцето бързо се показваше и обагряше небето в розово. Шефът на работниците крещеше някакви нареждания, зяпащите отстрани любопитни дечурлига се хилеха, от време на време се разнасяше ругатня. Когато шатрата доби форма, Джоу даде знак на Меги — голямата африканска слоница. Меги покорно сведе хобот. Джоу стъпи ловко в сгъвката му и се покатери на широкия й сив гръб.
Слънцето се местеше все по-високо с всяка изминала секунда и стелеше първите си лъчи върху полето. Ароматът на портокалов цвят се смесваше с миризмата на кожена сбруя. Джоу безброй пъти бе наблюдавала как Голямата шатра се изпъва под просветляващото небе. Всеки път беше особен, а първото издигане за сезона й се струваше като свещенодействие. Меги изправи глава и протръби, сякаш се радваше, че е тук за новия сезон. Джоу се засмя, протегна назад ръка и плесна коравата й, набръчкана задница. Чувстваше се отморена, волна, изпълнена с невероятна жизненост. Ако е възможно да уловя някой миг и да го запечатам в бутилка, хрумна й ненадейно, то бих избрала точно този. След време, когато остарея, ще го извадя и отново ще се почувствам млада. Погледна с усмивка надолу към сновящите под нея хора.
Вниманието й привлече мъж, който стоеше до голяма макара с намотан кабел. По навик първо оцени телосложението му. Стегнатата, пропорционална фигура беше характерна за цирков артист. Беше строен, с изправена стойка. Забеляза, че бе широкоплещест, но се усъмни дали мускулите на ръцете му бяха достатъчно яки. Макар да носеше най-обикновени джинси, край него сякаш витаеше духът на големия град. Косата му беше с наситен тъмнорус цвят, утринният ветрец я бе разрошил и разпилял по челото. Беше гладко избръснат, лицето му бе по-скоро тясно, ала с твърдо очертана челюст. Привлекателно лице. То не притежаваше, както реши Джоу, меката, спокойна хубост като на Вито, въжеиграча, а имаше някак по-осезаемо излъчване, изглеждаше по-напористо и като че непреклонно. На Джоу й хареса това лице, хареса й формата на плътните, неусмихващи се устни, негова прозираща кости структура под загорялата кожа. Най-много й допадна прямотата на кехлибарените очи, отправени към нея. Удиви я цветът им — същият като на Ари, любимия лъв. Не знаеше от колко време я наблюдава, дали дълго преди тя да погледне надолу. Впечатли я също липсата на всякакво неудобство или смущение в погледа му. Продължаваше да се взира в нея без какъвто и да било опит да прикрие интереса си. Свикнала с хорските погледи, Джоу се разсмя невъзмутимо и отмета плитката от рамото си.
— Искате ли да се повозите? — викна. Светът, в който живееше, бе винаги на показ, за да бъде самата тя сдържана или необщителна. Видя как веждата му се изви нагоре. Предстоеше да разбере дали само по цвета на очите приличаше на Ари. — Меги не е опасна. Кротка като агънце, само дето е по-голяма.
Разбра, по-скоро усети, че бе схванал предизвикателството. Мъжът закрачи през тревата и спря редом. Има добра походка, отбеляза Джоу мислено, и потупа Меги по хълбока. Животното коленичи тежко върху предните си крака. Джоу протегна ръка. С пъргавина, която я учуди, мъжът се качи върху гърба на слоницата и се плъзна на мястото зад Джоу.
В първия момент тя не каза нищо, безкрайно удивена от тръпката, която премина през нея, когато дланите им се допряха. Докосването беше траяло само един кратък миг. Реши, че просто й се бе сторило.
— Горе, Меги! — заповяда и пак я тупна силно.
Със слонска въздишка Меги се подчини и леко разлюля двамата си пътника.
— Често ли возите непознати мъже? — попита гласът зад Джоу. Беше мек, с красив тембър и любезния нюанс на услужлив продавач.
Джоу се засмя през рамо.
— Меги ги вози.
— Вярно. А знаете ли, че тя е забележително неудобна.
Джоу се разсмя, искрено развеселена.
— Пробвайте да я яздите няколко километра по време на уличното шествие, при това с усмивка на уста.
— Ще пропусна това удоволствие. Вие ли отговаряте за нея?
— За Меги ли? Не, но мога да се оправям с нея. Пък вашите очи са като на една от моите котки — каза неочаквано. — Харесват ми. И понеже ми се стори, че проявявате интерес към Меги и към мен, ви качих на автостоп.
Този път той се разсмя. Джоу изви глава. Искаше да види лицето му. В очите му сега имаше весели искри, зъбите му блестяха бели и равни. Усмивката му също й хареса и тя му отвърна с една от своите.
— Великолепно! Поканихте ме да се повозя на слон, защото очите ми приличат на котешки. И нека не се обижда дамата отдолу, ала аз всъщност зяпах вас.