Ако бе видяла Рейчъл Лоринг в многохилядна тълпа, пак би познала, че е майката на Кийн. Имаше същите, но по-изящни черти. Веждите й бяха две разперени крила, извити в краищата, като на Кийн. Косата й бе мека и бухнала, сресана назад и откриваща нежния овал на лицето, без сребристи нишки, които да нарушават златното й съвършенство. Ала това, което потресе Джоу, бяха очите. И през ум не й бе минавало, че ще види някога други такива, като на Кийн. Същите. Златисти, зареяни и сякаш отнесени, едновременно с това изпитателни и зорки. Беше облечена семпло, в скромен, но добре скроен елегантен костюм, който говореше за вкус и богатство. Нямаше обаче в нея нищо от хладната сдържаност, която Джоу винаги бе приписвала на жената, взела сина си и напуснала Франк. Усмивката върху устните й беше мила и привлекателна.
— Джоувилет, такова хубаво име! Кийн ми е говорил за вас — тя протегна ръка и Джоу я пое, готова за бегло, безлично здрависване. Ала Рейчъл Лоринг постави дланта на другата ръка върху нейната и добави топло: — Кийн ми каза, че сте били много близки с Франк. Навярно бихме могли да си поговорим.
Доловеното в гласа й вълнение смути Джоу.
— Аз… Да… Щом желаете — заекна в отговор.
— Много бих желала — стисна тя отново ръката й, преди да я пусне. — Дали ще имате, време да ме разведете наоколо? — Придружи въпроса си с усмивка, при която на Джоу й стана още по-трудно да се държи резервирано. — Навярно има доста промени, откакто за последен път бях тук — забеляза Рейчъл Лоринг и се обърна към Кийн. — Сигурна съм, че Джоувилет ще се погрижи за мен. Нали, скъпа?
Без да дочака някой от двамата да й отговори, тя хвана Джоу под ръка и тръгна. Кийн остана на място и ги проследи с поглед.
— Познавах родителите ви — продължи Рейчъл. — Макар и не много добре, за съжаление. Те дойдоха същата година, когато аз си тръгнах. Но си спомням, че бяха великолепни артисти. Кийн ми каза, че сте наследили професията на баща си.
— Да, аз… — Джоу се поколеба, почувствала някакво странно неудобство. — Да — довърши лаконично.
— Толкова сте млада — усмихна й се нежно Рейчъл. — Колко смелост навярно притежавате!
— Не… Всъщност, не. Това ми е работата.
— Да, разбира се — засмя се Рейчъл, като че на някакъв свой спомен. — Чувала съм го и преди. — Бяха вече навън и тя спря, за да се огледа. — Струва ми се все пак, че греша. Не се е променило особено, поне не толкова, като за тридесет години. Чудесно място, нали?
— Защо си отидохте? — в мига, в който думите бяха изречени, Джоу съжали. — Извинете — добави бързо.
— Не трябваше да питам.
— Защо да не попитате? — въздъхна Рейчъл и я погали по ръката. — Съвсем естествено е. Дафи е още тук, както ми каза Кийн.
Джоу разбра, че със смяната на темата се избягва отговор на въпроса й.
— Да, мисля, че той вечно ще си остане тук.
— Може ли да пием някъде кафе или чай? — усмихна се пак Рейчъл. — Толкова много път е от града дотук. Наблизо ли е вашият фургон?
— Точно отсреща, в началото на лагера.
— Ах, да — възкликна спътничката й и тръгна отново. — Редът не се променя и след хиляди километри. Чували ли сте историята за кучето и кокала? — попита.
Джоу премълча, макар да я знаеше.
— Един работник в цирка всяка вечер хвърлял на кучето си кокал. То го заравяло под караваната, а на следващия ден отивало да си го търси. Кокалът обаче го нямало. Намирал се на сто километра далеч, в предишния лагер. Кучето така и не разбрало какво става. — Тя тихо се засмя, като на себе си.
Бяха стигнали и Джоу отвори вратата. Чувстваше се неловко. Нима това бе жената, от която цял живот се бе възмущавала? Как можеше това да е студената, безсърдечна жена, която бе напуснала Франк? Рейчъл изглежда се чувстваше съвсем непринудено в тясното пространство на фургона.
— Колко все пак са удобни и функционални — оглеждаше се тя с интерес и одобрение. — Човек едва забелязва, че е на колела. — Рейчъл вдигна и разлисти томче на Торо, което лежеше върху плота под прозореца. — Кийн ми спомена още, че проявявате жив интерес към литературата. И езиците също — добави и вдигна поглед от книгата.
Очите й бяха златисти и прями като на сина й. Джоу внезапно бе отпратена назад в спомена за първата сутрин на турнето, когато погледна нагоре и срещна прикованите в нея очи на Кийн.
Смути се, че той така подробно бе разказвал на майка си за нея.
— Ще направя чай — каза и се отправи към кухнята. — По-малко рисковано е от кафето.