Александра тичаше надолу по стълбите. Мразеше да закъснява, а тази сутрин се успа. Първият час в училище имаше час на класната. Не че беше толкова фатално, че ще закъснее, но днес се събираха парите за кувертите за бала. И тя, като всички абитуриенти много се вълнуваше от предстоящото събитие. След като получи ключове от дома на Младен, реши да го покани за кавалер на бала си. Затова носеше пари за два куверта. Трябваше да го запише, преди да изпратят списъците в резиденция Бояна, където щеше да се проведе бала.
По навик бръкна в пощенската кутия и прибра съдържанието й в чантата си.
Шестте учебни часа изтекоха неусетно за нея. Приготовленията за бала започнаха в училището. Оценките на завършващите ученици вече бяха оформени, оставаше само да се нанесат официално. Из коридорите на гимназията се носеше приповдигнато, празнично настроение, което заразяваше дори и долните класове. Александра не помнеше някога да се е забавлявала толкова много в училище. Изглежда днес е един прекрасен ден. Птичките пееха. Дърветата разцъфваха. Слънцето грееше и тя беше щастлива.
Такива оптимистични радостни мисли занимаваха ума й, докато обядваше със семейството си вкъщи. Не успя да я разтрои дори призовката от районното управление. Просто ведро позвъни на дознателя и се уговори с него да се срещнат още днес.
Щастливата й усмивка се стопи пред погледа на дознателя, когато разбра за какво я викат. Сковано отговори на няколкото въпроса на служителя, който страхотно много се дразнеше на отговорите й... „Не знам. Не помня. Нямам представа." И явно не я харесваше.
242
ОПАСЕН ЖИВОТ
Излезе от районното управление. Вътрешно трепереше. Не й достигаше въздух. Пое дълбоко дъх и се огледа. Слънцето все още грееше и дърветата цъфтяха, но тя вече не чуваше птиците.
През целия път към къщи плака. Беше изгубила. Въпреки че още нищо не бе сигурно. Тя чувстваше с цялото си същество загубата. Така силно я болеше, че просто не можеше да спре да плаче.
Ужаси майка си и сестра си, когато се прибра. Не обърна внимание на загрижеността, въпросите и молбите им. Нищо не им каза. Просто легна на малкото диванче в стаята си и продължи да плаче.
Не знаеше колко време е прекарала в това състояние, но когато усети ръцете на Младен да я прегръщат и чу гласа му да я вика, се сепна. Огледа се объркана. Не беше разбрала кога е дошъл. Изглежда майка й го е извикала. Часовникът на стената показваше десет и половина вечерта. Погледна изплашените лица на любимите си хора и се почувства още по-зле.
Отвори уста да им обясни, но гърлото й беше пресъхнало след седемте часа рев.
- Петко е мъртъв - проговори дрезгаво тя.
- О, Сиси! Толкова съжалявам - каза Меги.
Майка й я прегърна и нежно й поднесе съболезнованията си. Докато Меги внимателно попиваше с мека салфетка остатъците от сълзи върху възпалените й подпухнали очи и й поднасяше чаша с вода.
- От къде знаеш? - грубо попита Младен.
И трите жени се извърнаха едновременно към него, стреснати от тона му.
Александра набързо обясни за какво я е викал дознателят.
- Значи е обявен за изчезнал, не е мъртъв - обобщи Младен, след като я изслуша внимателно.
- Мъртъв е. Знам го - съобщи му тя. - И дознателят смята така. Непрекъснато ме разпитваше дали Петко има врагове. И кой може да желае смъртта му.
- Това нищо не доказва - продължи да натрапва Младен желязната си логика.
Александра се вбеси. Идеше й да му размаже самодоволната мутра.
- Ти не разбираш - събра сили и му изкрещя в лицето. - Мъртъв е. Знам го. От два месеца го знам. Петко. Той никога не... - разхлипа се отново и се задави тя. - Той никога не би ме изоставил.
Младен стана. Бръкна си в джобовете и я изгледа от високо.
- Дайте й успокоителни и утре сутрин ще е добре - обърна се той към майка й. Врътна се на пети и си тръгна.
По пътя към къщи Младен кипеше от гняв. Не можеше да се побере в кожата си от ревност. Тя го обича. Жалкият смотаняк и умрял ми се надсмива. Спомни си, когато влезе в стаята й, останал без дъх от тревога след разговора с Меги и я видя да лежи на дивана. Толкова красива, крехка, нежна и страдаща. Черните й къдрици се бяха разпилели и покриваха лицето и възглавницата, под която беше намерил пръстена на баба си. Той я взе в прегръдките си и я залюля нежно. Искаше да я утеши. Да поеме болката й върху себе си. А тя. Тя е ревала за Петко.
Младен подскочи от злоба и удари с всичка сила с юмрук седалката на шофьора. Веско, шофьорът му си удари брадичката във волана, но нищо не каза. Страхуваше се от шефа си и не искаше да го дразни.