- Здравей, красавице! - усмихна й се лъчезарно.
- Здравей, страннико! - върна му тя усмивката.
- Намери ли това, което търсеше? - изгледа я преценяващо той.
- Да - усмихна му се сладко тя, а на себе си каза: „Току-що го намерих".
- Там ли ще стоиш? - вдигна поглед към нея Жоро.
- Не - престраши се най-сетне тя и пристъпи вътре.
- Искаш ли сандв... - спря на половина на изречението, забелязал треперенето й. - Какво се случи? Намери ли Младен. Има ли проблем?
- Намерих го. Той е МНОГО добре. Тази нощ няма да се прибира - вдигна рамене виновно и се опита да замаже с усмивка горчил-ката в гласа си тя.
Не можа да го заблуди. Той веднага схвана ситуацията. Тя го прочете в очите му. Приближи се до нея и взе внимателно лицето й в дланите си.
- Добре ли си?
- Да - кимна утвърдително Александра.
268
ОПАСЕН ЖИВОТ
- Защо тогава трепериш?
- Ами... Навън е хладно - бе единственият отговор, който й хрумна.
- Ами да. Навън е само трийсет, трийсет и четири градуса по Целзий. Нормално е да ти е хладно - опита да се пошегува Жоро.
Александра само се изсмя нервно.
- Искаш ли да те прегърна? - попита я, този път сериозно той.
- Да. Моля те! - едва прошепна тя.
Прегърна я с нежност и внимание. Въпреки че кожата му беше хладна, успя да я стопли и за миг чудото стана. Тя спря да трепери.
Странно, когато Младен я прегърна за първи път се чувстваше нервна, напрегната. А сега е спокойна. В прегръдката на Жоро й бе уютно. Сякаш се бе прибрала вкъщи след дълго и мъчително странстване.
Стояха дълго така прегърнати. Отдадени изцяло на усещането за близост. Александра не мислеше. Не беше в състояние да мисли, сгушена в сигурната прегръдка на великана. Силата и нежността му извираха от цялото му същество и я опияняваха. Тя инстинктивно вдигна ръка и го погали по огромния гръб. Наслаждаваше се на усещането на трептящите мускули и настръхналата кожа под дланта й.
Той изръмжа леко и се раздвижи неспокойно.
- Знаеш ли, Александра, какво чух днес? - гласът му бе плътен и дрезгав.
- Какво? - вдигна глава тя, за да го види. Сините му очи бяха станали тъмни, мощни, безкрайни, като океан и я хипнотизираха.
- Че сексът е най-висшата форма на близост - спря се, за да проследи реакцията й, но такава не последва и той продължи. - Ти колко точно близка би искала да си с мен?
Сега вече имаше реакция. Тя се разсмя. Смееше се от сърце на този мил, силен и безопасен великан.
- Зависи от това какво чувстваш към мен? - от смях едва успя да му отговори тя.
- Обичам те, Алекс! С цялата си душа - сериозно й отвърна Жоро.
Смехът за миг се изпари. Тя отново виждаше само сините му очи. Устните й сами се отвориха и тя изрече думите. Тези толкова дълго таени в душата и думи:
- И аз те обичам, П... - сепна се. Спря се навреме преди да е изрекла Петко. Стана й неудобно. Обърка се. Какво й стана? Как й хрумна Петко. Така се получава, когато човек не мисли.
- Какво? Какво искаш да ми кажеш? - нетърпелив я попита Жоро.
- П... Помоли ме и ще бъдем толкова близки, колкото искаш ти -измъкна се с трептящ глас Александра.
Той я изучаваше с поглед сякаш цяла вечност. И Александра усети, как ситни капчици студена пот от страх избиват по челото й.
- Моля те! Позволи ми да ти покажа колко много те обичам. Позволи ми да съм близо до теб и аз... Обещавам да те направя най-щастливата жена на света - този път неговият глас трептеше.
Жоро изчака реакция, но такава отново не последва. Александра се бе втренчила в него и не помръдваше.
- Моля те! Вярвай ми! - опита отново той. Протегна огромната си длан и погали лицето й. - Толкова си красива, любов моя. Така съвършена, обич моя. За теб живях, теб чаках...
- Вярвам ти! - и тя наистина му вярваше.
Жоро я взе на ръце. Занесе я в спалнята и я люби. Александра си мислеше, че знае всичко за любовта, че нищо не може да я изненада. Но беше грешила. Тази нощ с Жоро се любиха три пъти и той й показа какво е нежност, близост. Научи я на любов. В тези интимни моменти тя едва сдържаше сълзите си. Плачеше й се ту от възторг и щастие, ту от огорчение, че толкова дълго се бе заблуждавала. Устните му. Очите му. Ръцете му. Той целият й принадлежеше. Тя бе неговата богиня. Неговият живот.
Слънчевите лъчи погъделичкаха нослето й и тя се събуди. Отмести от лицето си кичур коса и се протегна лениво, като доволно коте. Сепна се в мига, в който осъзна къде се намира. Отново й прилоша и й се доповръща, както често и се случваше напоследък сутрин. Скочи припряно от леглото. Жоро не се виждаше никъде. Беше гола. Затопленото й тяло още пазеше аромата на любовта на Жоро. Започна да търси дрехите си и да се препъва, докато ги събира из обширното помещение. Облече се в движение. Нямаше представа колко е часът.