- Боже, дано Младен не се е прибрал - мислеше си тя, докато тичаше надолу по стълбите.
270
ОПАСЕН ЖИВОТ
На път за вкъщи за малко да подмине Жоро, който приготвяше закуска в кухнята.
- Александра! Ей! Ей! - сграбчи я той за лакътя и я спря. - Къде си мислиш, че отиваш?
Тя едва си поемаше дъх.
- Виж, Жоро. Сега нямам много време. Друг път ще ти обясня. Моля те само да ми дадеш време да приключа сама това - и тя посочи къщата на Младен.
Той я гледаше съсредоточено, а нейният поглед бягаше, като на луда.
- Виж. Сложно е - опита да му обясни Александра и да се измъкне от хватката му. - Но сега аз те моля... Вярвай ми! Аз обичам теб. Но с този човек... - тя отново посочи къщата на Младен - ме свързват много неща и неизчистени сметки. Дай ми време да се справя с това сама, преди да е пострадал някой от нас - тя се опита отново да издърпа ръката си. - Пусни ме! Трябва да се прибера, преди той да се е прибрал.
Жоро я пусна и тя припна към отворения френски прозорец.
- Той се прибра към пет часа - едва промълви Жоро. Александра се закова на мястото си.
- Сега колко е часът? - бе единственото, което се сети да попита огорчения мъж.
Жоро погледна часовника си:
- Девет и половина - отвърна й той.
- Младен търси ли ме?
- Не. Беше или твърде пиян, или твърде дрогиран, за да го направи - отвърна и той и й обърна гръб.
Александра пристъпи към него. Погали ръката му, но тойле реагира.
- Приготвяш закуска - отбеляза тя, но той отново не реагира. -Обичам те! Ти го знаеш. Снощи ти го доказах - гласът й го умоляваше. - Моля те! Дай ми малко време да уредя нещата и после ще бъдем заедно. Е, вярно, че ще трябва да си купим друга къща... - опита да се пошегува, но Жоро нито я поглеждаше, нито й отговаряше и Александра го пусна и тръгна към вкъщи.
- Една седмица. Една седмица. И после ще го убия. Ако те хвана да спиш с него в едно легло, ще убия и двама ви - проехтя зад гърба й непреклонният му глас.
Тя се вледени. Косъмчетата на врата й настръхнаха от ужас. Не смееше да се обърне и да го погледне, затова продължи към къщи с треперещи колене. Вярваше му. И се ужасяваше. В какво се забърках, Боже? Избягах от тигъра, само за да си легна с дракона. Боже Господи, какви ги върша? Петко, толкова ми липсваш. Какво да правя? Имам седем дни да подредя живота си. Иначе. Иначе съм мъртва. Едно време обвинявах баща си, че се забърква в каши. А сега, когато вече съм голяма, какво правя аз? Всичко, за да съм достойна дъщеря на баща си. Всичко, но на едно по-високо ниво. Господи! Какво ще правя? Как ще се справя? Е, все ще измисля нещо. Предполагам. Петко все ми повтаряше, че имам уникалната дарба да се измъквам от невъзможни ситуации. Дано да е бил прав. Нямам представа, какво ще стане, когато кажа на Младен, че го напускам, за да заживея с Жоро. И какво ще направи той. Какво да направя? Как да постъпя?
Тези бяха последните й мисли, преди да пристъпи прага на дома си и да се срещне очи в очи с Младен.
- Здрасти! - той седеше на дивана с чаша кафе в ръка и явно я чакаше. Раздърпаният му вид и разрошената коса показваха, че не е мигнал цяла нощ. - Мислих дълго и реших, че с теб трябва да си поговорим сериозно - кръвясалите му очи се впиха в нея, но лицето й си остана безизразно и той продължи: - Така да се каже трябва да установим някои правила във връзката ни.
Александра седна на креслото срещу него. Цялата в слух. От опит знаеше, че в такива ситуации е по-добре да изслушаш, какво има да каже другия. Затова си мълчеше.
- Правило номер едно - обяви с леден тон Младен. - Каквото и да се случва между нас, ще спиш единствено в тази къща. Няма да обикаляш като цветарка домовете на приятелите и роднините ни и да ме излагаш пред хората.
Александра вътрешно си отдъхна. Значи Младен нищо не подозираше. Смяташе, че е спала в дома на Жоро, защото е била разтроена. Но след това лицето й почервеня и ушите й писнаха. Не можеше да повярва на ушите си. Та тя го хвана в изневяра. Ако беше човешко същество, той би трябвало в момента да я моли за прошка. Не да заповядва и налага правила. Но не. Той не е нормален-човек, той е ЧУДОВИЩЕ. Зло.
272
ОПАСЕН ЖИВОТ
- Ти! Нагъл кучи сине - изсъска през зъби тя. - Ти! Безочливо... чудовище. Вместо да се разкайваш за постъпката си, си седнал да ме съдиш, че съм потърсила разбиране... убежище при приятел в труден момент. Как смееш да ми налагаш правила? Ти ми изневери. Как смееш? - гласът й трептеше от възмущение.
Младен я гледаше с безразличие. Думите й не го впечатлиха:
- Виж какво, момиченце... - наблегна той на последната дума. -Твоите номерца в стил гръцка трагедия отдавна вече не минават пред мен. Спести си усилията. Време е вече да пораснеш. Такива неща се случват... - той се огледа и направи жест с ръка. - Навсякъде по света. И на всички двойки - довърши мисълта си и поясни. - Това е нещо нормално. За разлика от жената, мъжът има нужда от разнообразие. Това не значи, че не обича жена си. Или иска да промени живота си. Напротив. По този начин, ние мъжете си сверяваме часовниците и получаваме навън това, което ни липсва вкъщи. По този начин един вид предпазваме жените си. В края на краищата, ти си тази, която отказва да правим някои неща в леглото. - Младен й смигна. - На мен ми липсват и затова си ги получавам навън. Ако някой е виновен за положението, в което изпаднахме, то това си ти. В края на краищата, аз съм мъж. Имам си своите нужди - завърши речта си той, усмихна й се опрощаващо и я погали снизходително по бузата.