Александра помоли съседката си по седалка, петдесет годишна здрава, отрудена българка да я събуди, когато пристигнат във Варна и се отпусна в блажената забрава на съня.
Меги тежко заизкачва стъпалата към втория етаж за апартамента си. Навън все още беше светло, но входът на блока бе притихнал. Сигурно, защото е делнична вечер - помисли тя. Всяко следващо стъпало й се струваше непосилно, но тя напредваше бавно и машинално нагоре към дома си. Чувстваше се на предела на силите си. Сякаш товарът на целия свят лежеше върху нейните рамене. И тя искаше, но не вярваше, че ще успее да понесе това бреме.
Отключи си сама и се вмъкна в малкия апартамент. Познатият мирис на собствения й дом й подейства успокояващо. Облегна се на външната врата и се отпусна. Седеше като дете на земята с гръб, опрян във вратата. Пое дълбоко въздух, затвори очи и се наслади на познатите аромати. Усети първо цитрусите. Така миришеше препарата, с който майка й почистваше къщата, после дойде мирисът на прясно приготвена вечеря, който напълни устата й със слюнка и й напомни, че не е яла цял ден и накрая беше най-голямото блаженство - това беше онзи специфичен аромат, който притежаваха само къщите, в които имаше бебе. Домът й миришеше на нейното бебе.
За един кратък миг тя се остави на въздействието на къщата. Прие с благодарност усещането за сигурност и спокойствие. Но само за миг. Сети се за малката си сестричка, която бе някъде там в нощта. Самотна и наранена. За нея нямаше сигурност и топла вечеря, приготвена с толкова много любов от мама. Тя нямаше да усети мириса на бебето си. Сърцето на Меги се сви от мъка и тя скри лице в ръцете си. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха.
До ушите й от кухнята долетяха гласове и тя се стресна, когато разпозна гласа на Младен. Във вените й се вля такава сила и злоба, на каквато не подозираше, че е способна. Изправи се и горда и самоуверена влезе в кухнята. Завари Младен да си играе със сина й, докато майка й му сервираше вечеря.
- Добър вечер! - поздрави тя и хладно изгледа Младен.
- Меги! Влизай и сядай, маме. Сигурно си уморена и прегладня-ла. Много до късно работиш. Виж се само, какъв уморен вид имаш - посрещна я майка й. - Сядай, майче, на масата. Аз ей сега ще ви сервирам вечерята.
- Наистина изглеждаш зле. Не бива да се преуморяваш толкова. Как мина денят ти? - уж между другото вметна Младен, а очите му горяха и не я изпускаха от поглед.
- Денят ми бе много ползотворен. Благодаря, че попита - отвърна му Меги. - Майче, моля те донеси ми от хола каталога с моделите маникюри, които правя да ги покажа на Младен. Той е в средния шкаф някъде под папките. Потърси малко. Ще го намериш. Там е -предвидливо отпрати майка си тя.
Майка й побърза да угоди на изтощеното си дете. В мига, в който вратата се затвори зад нея, Меги се извърна към Младен и му се озъби:
- Има три неща, които трябва да знаеш. Първо, сестра ми не е бременна. Второ тя те напусна. Всичко между вас свърши. И трето, имаш трийсет секунди да напуснеш дома ми. В противен случай ще те изхвърля с полиция - така силно мразеше този човек и омразата й личеше с всяка изказана дума. - И не се връщай никога вече - синът й усети, че нещо не е наред с майка му и се разплака.
Младен остави внимателно детето в проходилката и стана да си върви. Меги тръгна с него и демонстративно му отвори външната врата. Преди да прекрачи прага, той я погледна в очите и прошепна в лицето й:
- Ще се върна. Ще я намеря и ще се върна.
Тръпки я побиха от ужас и тръшна вратата след него. Запита се как е могла да бъде толкова сляпа и да харесва този зъл човек. Но нямаше време за чудене.
- Младен ли си тръгна, маме? - излезе майка й от стаята.
- Да. Обадиха му се спешно по телефона. Някакъв проблем в офиса - каза Меги и се почувства още по-зле. Винаги се чувстваше така, когато се налагаше да лъже майка си.
- Надявам се да не е нещо лошо - отвърна фината блондинка и се ослуша. - А детето защо плаче?
- Не знам, майко. Изведнъж стана кисел и започна да мрънка. -тросна й се Меги. Нервите й вече не издържаха.
- Сигурно му се спи. Вече е девет и половина. Отдавна трябваше да е в леглото. Ти върви да хапнеш, аз ще го приспя.
Меги въздъхна тежко, благодарна на майка си. Имаше нужда да остане поне за половин час насаме с мислите си. Днес всичко се разви много бързо. Трябваше й време да осмисли случилото се. Но не й се отдаде тази възможност. На вратата се позвъни и тя скочи озверяла да отваря. Този път имаше намерение да издере очите на Младен и хич не я интересуваше дали майка й или целият свят ще разберат. Отвори рязко вратата и се блъсна в Жоро. Красивият гигант нежно я задържа да не падне.