- Здравей, Меги! - поздрави я внимателно той.
- Господи Боже мой! Сега пък ти. Няма ли край - сили не й останаха вече на Меги.
- Александра тук ли е? Веско шофьорът ми се обади. От часове обикаля центъра на София да я търси. Не смее да се прибере без нея. Младен ще го убие. Извикай я... - погледна над главата й към вътрешността на апартамента той и тръгна да влиза.
Меги предпазливо го избута навън и притвори вратата зад себе
си.
- Тя не е тук - тихо каза тя
- Не я крий Меги. Дойдох да я взема. Аз ще се погрижа за нея. Ти не знаеш, но ние...
- Не ме ли чу. Няма я - повиши тон Меги. Нямаше нерви да се обяснява и с този. - Избяга. Тръгна си. Напусна ви и двамата. Знаеше, че Младен няма да й позволи да го напусне. Знаеше и, че двамата с него ще се избиете. Затова си тръгна. Не искаше заради нея някой от вас двамата да пострада.
- Къде отиде?
- По-далеч от вас - отвърна му нервно тя.
Жоро я хвана нежно за раменете и я накара да го погледне.
- Аз я обичам, Меги, и знам, че и тя ме обича. Давам ти дума, че ще я направя щастлива. Ще се грижа за нея. Само това искам. Младен не е проблем за мен. Не се страхувай. Довери ми се. Къде е Александра? - гласът му звучеше дълбок и искрен, а очите му -безкрайно сини и дълбоки, почти я убедиха. За един кратък миг тя се изкуши да му каже, но само за миг.
- Не знам къде е. Разбрахме се, като се установи някъде да ми звънне. Да ми каже добре ли е. Ще ти кажа, веднага щом се обади. Обещавам - отвърна му посърнало Меги.
294
ОПАСЕН ЖИВОТ
Жоро я пусна и хукна надолу по стълбите.
- Къде отиваш? - извика след него тя.
- Да я намеря - проехтя входът от отговора и Жоро, като Младен потъна в нощта.
- Боже Господи! И двамата са луди - възкликна Меги. Тя се надяваше никога да не ги види вече. Но силно се съмняваше, че ще се случи. Предчувстваше, че е само въпрос на време някой от тях да намери сестра й. - Моля те, Господи, пази Сиси. Направи така, че всичко да свърши добре. Моля те! - прекръсти се три пъти и се върна обратно в дома си.
Един час след полунощ жълта кола на таксиметрова фирма „Лукс Транс" в град Варна спря пред обикновена триетажна къща.
- Това е адресът, госпожице - обърна се шофьорът към крехката си клиентка. - Госпожице. Събудете се. Пристигнахме.
Александра се сепна. Не беше заспала. Просто умът й бе другаде и всичко я болеше. Имаше усещането, че тир е минал върху й. Тя побърза да плати на шофьора и се измъкна от колата.
Чак когато таксито замина, се огледа. Бе сам-самичка на тясна, тъмна и тиха уличка. В това време на нощта нито един прозорец не светеше. Почувства, че дамската й превръзка е много напоена и направи грешката да стисне бедра. Една тънка струйка кръв веднага се спусна по дясното й бедро. Стана й тъжно. Накъде в далечината проехтя кучешки лай. После до ушите й достигна звукът на бягащи кучешки крака по асфалт и зловещо ръмжене. Достраша я. Премита няколко пъти, за да могат очите й да привикнат с тъмнината. Пристъпи две крачки до оградата и успя да различи тясна портичка на високата олющена от времето ограда. Проблемът беше, че не виждаше звънец. Почука на портата. Ослуша се. Нищо. Сякаш бе попаднала на безлюдна улица. Почука отново. Този път по-уверено и по-дълго. Отново се ослуша и единственият звук, който чу беше от приближаващи кучета. Прималя й от ужас. Коленете й омекнаха. Започна да опипва с треперещи ръце портата и стените около нея за звънец, но не го откри. Страхът я завладя.
Започна да блъска с малките си юмручета по грубата дървена порта.
- Моля те, отвори! Моля те, лельо Ели! Бъди си вкъщи и отвори -блъскаше с всичка сила и се молеше Александра.
Усети чуждо присъствие зад гърба си и се обърна. На половин метър от нея различи в тъмнината пет-шест улични кучета. Най-едрото сниши глава, оголи зъби и изръмжа заплашително.
Сърцето й пропусна един удар и заблъска диво в гърдите й.
- Добри кученца - едва успя да разтвори Александра пресъхналата си уста. - Спокойно, Шаро. Добро куче! - нова по-голяма струйка кръв се спусна по крака й достигна елегантната и пантофка на Маноло Бланик и напои подметката. Александра разбра, че кучетата ще усетят кръвта и допусна грешка.
Отстъпи крачка назад. Крачето й шляпна в подметката и петдесет килограмовият мъжкар нападна. Спусна се рязко към нея и я захапа по окървавения глезен.
Тя дори не извика. Нямаше сили. Умът й бе блокирал от преживяното днес и от случващото се сега. Инстинктивно отскочи назад. Гърбът й се сблъска с портичката и изправена до стената без път за бягство срещу глутница озлобени кучета тя се предаде. В отчаянието си просто вдигна ръка към гърдите си, за да задържи бясно биещото си сърце. И тогава пръстите й напипаха твърдия метал в сутиена й. Без да мисли Александра извади малкия пистолет и стреля на посоки в глутницата. Чу жално изквичаване и кучетата се разбягаха.