Триетажната къща се окъпа в светлина. Портата се отвори и дребничката Александра падна право в силните ръце на леля си Ели.
- Мама му стара. Какво става тука бе? Коя си ти, ма? - едрата петдесетгодишна жена с войнишка прическа, която никак не й отиваше отблъсна Александра и я огледа преценяващо.
Срещу й стоеше красиво четирсет килограмово момиче. Смущаващо хубава и нежна. Облечена със скъпа рокля, с окървавени крака и пистолет в ръка, това младо момиче излъчваше противоречиви сигнали. От една страна Ели долови граничещата с лудост безкомпромисна увереност на убийците, но от друга умните й черни очи издаваха силна мъка на човек, преживял много нещастия. И двете неща бяха нетипични за толкова млад човек. Съществото й заприлича повече на кукла от филм на ужасите, отколкото на жив човек.
- Казвай коя си и за какво се бориш?
- Аз съм Александра. Племенницата ти. Дъщеря съм на Тошка. Първата ти братовчедка - неуверено се представи Александра.
- Ааа - изненада се Ели. - Кървиш като заклана свиня. Какво стана?
- Цикълът ми дойде, докато пътувах насам и едно куче ме ухапа.
- По него ли стреля?
- Не. Стрелях по глутницата - спечели Александра интереса на Ели. Жената я наблюдаваше внимателно.
Леля й кимна към оръжието в ръката й:
-Добре, че имаш газов пистолет. Мамка им и помияри! На всеки две седмици във Варна има наяден човек.
- Боен е - промълви Александра.
- Какво!
- Не е газов. Боен е - повтори по-силно тя.
-Ааа! - поглади с ръка наболата си брада леля й и присви очи. -Не приличаш много на майка си.
Александра се притесни, че леля й ще я изгони.
- Мама му стара! Харесваш ми, момиче! А добре си ми дошла, щерко!
Александра се отпусна и се разплака.
- Що ревеш ма? Айде да влизаме вкъщи да те измием и да хапнеш нещо. Цялата си кожа и кости. Само едни цици ти стърчат отпред, мамка му - подхвана я под мишниците леля Ели и без усилие я вкара в дома си.
Александра се разхождаше лениво по плажната ивица. Надала пет килограма и загоряла от слънцето, носеше обикновените си сандали в ръка, а вълните галеха босите й крака и я караха да се усмихва замечтано.
Отстрани приличаше на морска сирена. Красива с дивите си дълги коси, грациозна походка и одухотворено лице изглеждаше нереална на природния пейзаж и караше малкото случайни минувачи да спират и да я наблюдават.
Александра обичаше тази част от деня, когато слънцето залязваше, небето пламваше, плажовете опустяваха и тази божествена красота оставаше само за нея. С наслада пое аромата на морския бриз, който развяваше косите й. Обичаше шума на вълните, те я успокояваха и тук на това място можеше да мисли на спокойствие.
В началото на септември през деня бе все още много горещо и тя избягваше да излиза, но тръгне ли денят да си отива, Александра излизаше навън и се разхождаше с часове с новия си приятел. Вече месец и половина живееше при леля си Ели и с изненада установи, че харесва тази ужасна особнячка. Но пък Александра си даваше ясна сметка, че и тя самата не е много нормална. Вярно, че все още не можеше да свикне с псувните и мустаците на леля си, но двете бързо се спогодиха. Някак успяваха мълчаливо да се разбират. Всичко, което майка й бе казвала за първата си братовчедка бе вярно, но майка й бе пропуснала да надникне под грубата външност и лошите обноски, а имено там бе истинската същност на Ели. Тази жена цялата е едно голямо сърце. С нея се живееше в ред и спокойствие. Леля Ели не любопитстваше и не разпитваше Александра и Александра не си пъхаше носа в нейните работи. Леля Ели поставяше солницата във вътрешния ляв ъгъл на масата и Александра винаги я слагаше там. Леля Ели ценеше парите и не хранеше гълъбите на перваза с хляб и Александра винаги го правеше тайно. Двете жени просто се разбираха чудесно. Всъщност имаше само едно нещо, за което спореха.
Зад гърба й се чу кучешки лай. Александра се обърна, върху й скочи петдесеткилограмов мелез, събори я на пясъка и щастливо започна да ближе лицето й.
- Не, Шаро. Спри. Ах ти, шишко сладък - бореше се наужким и си играеше тя с новия си приятел.
Раната от ухапано на глезена й още не беше зараснала, когато го срещна отново в края на уличката, на която живееше. Веднага позна водача на глутницата от нощта на пристигането си във Варна. На дневна светлина той бе още по-страховит. Млад и здрав с белези от безброй битки. Превъзходен мъжкар. Александра не се стърпя. Винаги си бе падала по силни мъже, извика го при себе си и го осинови. Именно той бе причината за разприте с леля й, но тя смяташе, че си заслужава. Сдоби се с верен другар. Двамата с Шаро бяха неразделни.