- Моля заповядайте, госпожице. - Александра послушно се премести на стола. - Бон апети - преправи си гласа и отново я разсмя.
Седна срещу й и вдигна чаша за наздравица.
Смехът избяга от очите на Александра и тя поклати тъжно глава:
- Няма за какво да празнуваме. Нищо между нас не се е променило.
- Напротив. Много неща се промениха - остави чашата си и стисна топло ръката й в дланта си. - Аз се промених. Казах ти. За времето, през което бяхме разделени имах възможност да си направя равносметка - погали с палец вътрешната страна на китката й. - Премислих и осъзнах много неща, малката. Обичам те! И мога, но не искам да живея без теб.
Александра се намръщи. Сърцето й препускаше с бясна сила и й се искаше да ревне с глас. Имаше време, когато жадуваше да чуе тези думи. Време, в което неговата обич й бе жизнено необходима, но не я получи. Сега тя не беше сигурна, че иска обичта му. Преглътна буцата, заседнала в гърлото й и отвори уста. Не успя от първия път. Преглътна отново и този път думите се изляха:
- Вярвам ти. Учудвам се на себе си, но вярвам в добрите ти намерения. Едно нещо обаче знам със сигурност. Няма да се получи. Вече опитахме и двамата бяхме нещастни. Ние с теб имаме ужасния навик да се нараняваме един друг. Единственото разумно решение е да останем разделени.
Младен на свой ред поклати тъжно глава:
- Вярно е, че и двамата допуснахме много грешки. Но за шестте месеца, през които бяхме заедно ни се случиха много неща. Помисли само какво преживяхме двамата с теб. Неща, които другите хора виждат само по телевизията и четат във вестниците. Ние ги преживяхме и оцеляхме. Ужасни неща, но покрай тях и двамата израснахме като хора. Всичко това ни свързва завинаги. Имахме и хубави моменти.
Този път тя не успя да сдържи емоциите си и очите й се напълниха със сълзи. Той я гледаше с топъл, нежен поглед. За първи път Александра виждаше този поглед. Всичко, което каза той беше истина.
Младен стана. Взе я и я сложи да седне в скута му:
- Нас съдбата ни събра, малката. Дай ми още един шанс. С теб заслужаваме да бъдем щастливи.
- Аз отдавна не търся щастие. Сега искам само спокойствие и сигурност - промълви тихо тя.
- Звучиш като реклама на застрахователна компания - изтри Младен една самотна сълза от бузата й и двамата се засмяха.
- Обичам те, малката. А знам, че и ти имаш чувства към мен. Виждам го - прегърна я топло без страст и тя почувства силната връзка помежду им. Чак сега осъзна, колко самотна е била през този месец и половина на раздяла. Човек винаги е нещастен, когато му липсва сродна душа.
306
ОПАСЕН ЖИВОТ
Искаше й се да му каже и да го остави да опита да направи и двамата щастливи, но нещо я спираше. И тя съвсем точно знаеше какво. Нещо зловещо витаеше из въздуха тази нощ и тя го долавяше с всичките си сетива. Леля й Ели непрекъснато повтаряше, че прекалено хубаво не е на хубаво. Александра се страхуваше. Страхът караше костите й да усещат студ. Потръпна.
Младен усети колебанието й и побърза да я целуне. Тя се отдръпна нервно.
- Много те обичам, малката. Моля те, позволи ми да ти го докажа.
- Не знам. Аз... - скри очи в дланите си и въздъхна тежко. - Когато сме заедно, винаги се случва катастрофа. Някой умира. Страхувам се. Аз... - заекна отново тя. - Това джакузи защо е в средата на стаята? - спря се погледът й на красиво осветеното джакузи. Младен се засмя на въпроса й, а тя продължи сериозно. - Светлината му е отвратително зловеща. Хвърля сенки върху нас. Не чувстваш ли, че тази нощ е много странна? Въздухът е тежък. Едва дишам.
- Странна е, разбира се. Странното е, че се разбираме и по между ни не стоят трагедии. А не можеш да дишаш, защото се страхуваш да бъдеш щастлива. Не си свикнала да бъдеш щастлива - ръката му обхвана тила й и устните му покриха нейните. - Спри да се съпротивляваш. Остави се на съдбата - промълви върху тях той.
Устните му бяха топли и успокояващи. Реши да последва съвета му и да спре да се бори със съдбата си. И без това нямаше шанс срещу нея. Можеше само да се надява съдбата да й е отредила добро бъдеще.
Стана й леко на душата. Разтвори устни и езикът му проникна в нея. Целуваха се бавно, чувствено. Познаваха се и се наслаждаваха един на друг. Затвори очи, за да може изцяло да се отдаде на усещането. Не искаше да вижда и чува нищо. Искаше само да чувства в себе си онзи Младен, за когото винаги бе копняла.
Притисна се към него и изстена. Той веднага разбра желанието й. Вдигна я на ръце и тръгна към спалнята. Устните му не се отделяха от нейните. През главата й мина налудничавата мисъл, че я целува Жоро, но се движи като Младен. Тя тръсна глава, за да изгони глупостите от ума си и спря да мисли.