- Това годежен пръстен ли е? - изписка радостно тя.
- Ъхъ - беше отговорът и тя щастливо го целуна.
- Точно по мярка ми е. Хубав ли е? Вече можеш да се обръщаш към мен с госпожо Николова. С какъв камък е? Усещам камък, но не мога да го видя в тъмното. Аз дали ще го харесам? - не спираше да бъбри развълнувано тя.
- Вече си ми показвала, как да кажа, по един недвусмислен начин, че го харесваш.
- Така ли? Кога?
- Няма значение. По-късно сама ще се сетиш. Обещай ми, малката, никога да не го сваляш. Нека този пръстен ти напомня всичко, което преживяхме заедно и хубавото, и лошото, и уроците, които научихме. Така винаги, когато го погледнеш, той ще ти казва, че те обичам. Защото аз сигурно и в бъдеще ще греша, но...
Александра изръмжа сърдито и го прекъсна.
- Виж какво. Аз все още не съм сигурна, че ще мога да ти простя всичко, което ми причини. Ти много ме нарани, Младене, и аз все още се боря с кошмарите. Не мога да понеса повече. Та аз съм само на деветнайсет, мамка му. Стига вече гадории - дълбоко таените емоции я накараха да крещи.
- Нямах предвид, че ще те наранявам умишлено.
310
ОПАСЕН ЖИВОТ
- Ама ти никога не ме нараняваш умишлено - изсмя се горчиво тя. - Никога повече няма да се друсаш. Няма да ми изневеряваш и абсолютно ти забранявам да ме удряш, обиждаш и унижаваш.
Той мълчеше.
- Това са условията ми. Съгласен ли си? - нормализира тона си тя. От усилието да се овладее цялата трепереше.
-Да. Край на миналото. Време е вече да бъдем щастливи.
Отговорът я задоволи и тя с облекчение потъна в топлата му прегръдка. Дълго останаха така прегърнати. Той я люлееше и успокояваше като дете, но треперенето на тялото й не спираше.
- Дишай.
- Моля?
- Дишай дълбоко и равномерно, за да спреш треперенето - посъветва я Младен.
- Опитвам се - троснато му отвърна тя. И на нея не й беше приятно, че тялото не й се подчиняваше.
- Искаш ли да ти донеса уиски? Алкохолът ще те отпусне. -Не.
-Ако поплачеш малко, ще ти мине. Ще се почувстваш по-добре. Това, което става с теб, не е хубаво. Не е добре да таиш всичко в себе си.
- Знам. А ти знаеш, че не мога да плача - нервно му отвърна тя.
- Не е вярно. Вече няколко пъти съм те виждал да плачеш. -Да, но не винаги успявам. Просто не ми се отдава. Мама каза,
че за първи път съм се разплакала истински на шестнайсет години. Спомням си го. Меги беше изчезнала. Двете с майка много се изплашихме. Дни преди нея изчезна татко. Когато Меги се прибра невре-дима вкъщи, се разплаках. Дори като бебе съм плакала без сълзи. А сега като възрастна треперя, вместо да врещя, като пеленаче. Двамата отново потънаха в дълго мълчание.
- Знаеш ли, за какво съжалявам най-много? - наруши тишината Младен.
-Не.
- За това, че не се оказа бременна. Толкова много ми се искаше да имам дете от теб.
Сега вече на Александра й се доплака. Спомни си аборта и начинът, по който безутешната Меги описа бебето й. Малко, кърваво на парчета. В грозния бъбрековиден медицински леген, който лекарите поставиха между бедрата й преди аборта. Представи си как след това го изхвърлят на боклука. Треперенето моментално спря. В душата й се разпали огромна клада от омраза. Мразеше се. Но повече мразеше Младен, че я принуди да убие детето си, а сега й сервираше обичта си и живота си на сребърен поднос. Защо сега? Защо не преди месец и половина, Господи?
- След като се оженим, трябва да имаме много деца. Стига им да им даваш на половина от това, което майка ти прави за теб и Меги, и моите деца ще бъдат щастливи деца. Ще имат всичко, което на мен ми е липсвало. Всичко. Ти искаш ли да имаме деца?
- Да - успя да каже Александра. Близостта му вече не й беше приятна и тя се раздвижи неспокойно.
- Радвам се, защото съм сигурен, че ти ще бъдеш прекрасна майка.
В устата й загорча от жлъчта, която извираше от душата й. Тя стана от леглото. Не й беше добре.
- Къде отиваш?
- В банята. Цялата лепкам. После ще хапна нещо. Умирам от глад.
- Спокойна ли си вече?
- Да - отвърна тя и влезе в банята. Изпитваше нужда бързо да напръска лицето си със студена вода.
Погледна се в огледалото. Лицето й беше бледо, като на мъртвец. Разбра, защо баща й обичаше да казва, че има таланта сама да си създава проблемите. Тя просто не знаеше какво иска. От една страна стоеше неопровержимото минало, което й нашепваше, че никога няма да може да прости на Младен и крещеше в главата й, че тя не трябва да бъде с него, че ако останат заедно и двамата ще бъдат нещастни. И някой от тях ще пострада сериозно. А от друга страна стоеше нейното най-съкровено желание да се омъжи за мъж, който я обича, когото тя желае. Да създаде семейство с мъж, който никога няма да я изостави. Не че не знаеше какво иска. Тя отдавна бе наясно със себе си. Просто сляпо вярваше в доброто у хората и искаше мечтите й да се сбъднат. Като всеки човек.