- И това не е най-лошото. Младен е мъжът, когото ограбихме онази нощ.
- С нас е свършено - скри лице в ръцете си Петко.
Тя го гледаше съчувствено сгушила се в якето си. Докосна го по рамото.
- Той не ме позна - прошепна нежно тя. - Може никога да не разбере кои са били нападателите му. А и аз убих шофьора му. Ако се случи най-лошото, аз ще пострадам, не ти.
- Много ме успокои - отвърна й саркастично той.
- Петко!
Той вдигна глава и я погледна.
- Мисля, че съм влюбена в него.
- Ти да не си откачила? Какви ги гов...
Пронизителен кучешки вой ги прекъсна. Петко скочи и се затича по посока на звука. Тя го последва. Но Петко беше много по-бърз от нея.
Чу се отново вой, но този път придружен от жално скимтене. Намери Петко приклекнал до едно дърво. Погледна над рамото му и това, което видя я ужаси.
Габи беше захапала ниско за корема едно улично куче и не пускаше.
- Ела ми помогни - помоли я Петко.
Александра погледна кучетата. Уличното псе бе оголило злобно зъби. От устата му се стичаше слюнка. То отчаяно се опитваше да захапе Габи, за да се измъкне, докато Петко с всички сили опитваше да разтвори челюстта на кучето си. Но не успяваше. Габи като че ли беше заспала. Затворила очи, тя не мърдаше и не отпускаше хватката си. През цялото време се чуваше глухо ръмжене. Александра се уплаши.
- Какво да направя? - попита тя.
- Ела, дърпай Габи. Аз ще държа помияра да не я захапе по главата.
Петко стисна с една ръка муцуната на помияра и натисна силно главата му към земята, а с другата обхвана горната челюст на Габи и пъхна пръсти между зъбите й.
- Хвани я здраво за кожата на врата и когато ти кажа дърпаш рязко и с всички сили - нареди той.
- Готово!
- Не там. По-нагоре. Точно така. Сега на три. Едно. Две. Дърпай. Тя впрегна цялата си сила, но напразно. Изпусна Габи и тупна
по дупе на земята.
- Така няма да стане. Прекалено си слаба - изкрещя от яд Петко. - Ти ще държиш помияра, аз ще дърпам.
- Петко, не мога. Страх ме е. Много е тъмно, нищо не виждам -замоли го тя.
- По дяволите! Какво ти става напоследък.
Той бръкна в джоба си, извади ръкавици и й ги хвърли.
- Сложи си ръкавиците и ела.
Александра клекна до него и сложи ръкавиците. Бездомното куче дишаше тежко и скимтеше толкова жално, че на нея й се доплака.
- Не се страхувай, няма да те ухапе. Само хвани муцуната му и натискай с едната ръка към земята, а с другата го дръж за врата. Хайде аз няма да го пусна, докато ти не го хванеш добре.
Те си размениха местата. Петко започна да се бори с Габи, но отново не успя.
- Мамка му - извика той, облян в пот и раздразнен до крайност. - Габи, пусни! - изкрещя властно.
Габи не пусна. Петко започна да рита земята и кучето си от безсилие.
- Да ти еба пичката лелина, кучко гадна. Мама ти стара. Пускай. Мамка ти Габи, пусни.
- Стига. Ще я убиеш. - каза Александра. - Така нищо няма да постигнем. Успокой се, Петко. Чувала съм, че когато челюстта на пит-булите блокира, единственият начин да пуснат, е да се пъхне пръчка между зъбите. Нека да опитаме?
Петко потърси здрава пръчка. Не му беше лесно. Вече бе тъмно като в рог. След десет минути Петко се върна с подходяща пръчка. Клекна и опита да я пъхне между зъбите на Габи.
- Няма да стане. Стиснала е силно и разстоянието между венците след зъбите е много малко - обясни Петко.
Тя въздъхна отчаяно. Кучето в ръцете й започна да ръмжи с подновени сили, а нейните вече се бяха изчерпали.
- Колко смяташ, че ще продължи всичко това, Петко?
- Час или два. Когато захапе клон виси по толкова. -А колко време мина от както захапа помияра.
- Около половин час - отвърна ядосано Петко.
Той стана. Хвана задните крака на Габи и тя увисна във въздуха. Дръпна я силно. Чу се изхрущяване и бездомното куче пронизително изскимтя от болка преди да се изхлузи от ръцете на Александра.
- Какво стана? - попита тя.
- Извинявай! Без да искам, издърпах кучетата.
- Помиярът вече не скимти.
- Мисля, че припадна от болка.
Тя стана. Свали ръкавиците и приближи до Габи. Не виждаше нищо, затова протегна ръце и опипа първо муцуната на Габи, после кожата на другото куче около нея. Пръстите й се покриха с топла лепкава течност. Откри рана дълга около пет сантиметра. Нещо с неравна и гладка повърхност напираше да излезе от нея. Тя предположи, че са черва. Извърна се и повърна.
- Какво има? - попита я Петко.
Александра понечи да му каже, но нов спазъм я задави. Петко прекрачи рамената й с дългите си крака и я хвана за челото. Спря да повръща.
- Ти наистина не си на себе си - каза той.
Тя къкреше и плюеше. Пое дъх и извика отчаяно.
- Какво има сега?