- Не знам, но повече няма да се повтори. Хубаво ги поотупах и двамата. Бях побеснял.
Те замълчаха, докато келнерът сервира храната. Младен бутна досадно чинията си встрани. Беше твърде ядосан, за да яде. Взе бутилката вино. Напълни чашата си до горе и я изпи на един дъх.
- Преди да дойда тук, минах през Детективското бюро. Искам да открия къде живее и учи малката.
- Има ли новини за крадците? - поинтересува се Ники.
- Имат вече следа, но не искат да говорят, докато не проверят, до колко е надеждна. Информаторът им бил луд старец комарджия. За сто долара натопил заварения си син - обясни Младен с кисела физиономия.
- Дали ще си свършат работата?
- Не знам, но ако скоро не получа адреса на Александра и те ще ядат бой.
- Започваш да ме тревожиш, Младене. Малката не е за мъж като теб. Зарежи я. Тя заслужава нещо по-добро. Свястно момиче е.
- Не разбираш, а ако трябва да ти кажа истината и аз не разбирам. Има нещо... има нещо в нея, което ми напомня за някого. Докато не разбера за кого, няма да се спра.
- Е - въздъхна примирено Ники. - И без друго нагази в лайната заради нея.
Младен го изгледа с любопитство над ръба на чашата.
- Какво имаш предвид?
- Имам лоши новини, приятелю. - смръщи вежди Ники. - Гошо Гъбата откачи, като разбра, че си му отмъкнал мадамата. Закле се да ти отмъсти.
- Той е най-малкият ми проблем - махна пренебрежително Младен.
- Не го подценявай, братле. Няма малки врагове. Ако беше видял очите му... Аз се стреснах. Той е известен с любовта си към бомбите. На твое място щях да внимавам.
- Добре! - съгласи се Младен. - Ако това ще те успокои, ще кажа на шофьора да оглежда колата, когато я оставям на улицата. Да сменим темата - нареди той.
Мълчаха известно време. Всеки потънал в своите мисли. Ники се хранеше, а Младен довърши бутилката отлежало мерло.
- Получи ли покана от Ани за вечеря във вилата й в понеделник? - наруши мълчанието Ники.
-Да. Оставила ми е съобщение на секретаря. Мъжът й има рожден ден.
- Ще идеш, нали? Ани ще бъде много разочарована, ако любимецът й не се появи.
Кафявите очи на Младен блеснаха весело:
- Мислех, че Черния й е любимец?
- Всички сме опитвали от прелестите на дамата, по едно или друго време - забеляза Ники. - Но ти още си предпочитаният.
- Сигурно ще отида - каза Младен. - Ами ти?
- Аз ще ходя. Предполагам, че и Черния ще се присъедини - заяви Ники.
- Щом всички ще ходим, нека да пътуваме с една кола.
- Чудесна идея. Ще вземем моята - предложи Ники. - Току-що купих Поршето и искам да го пробвам на дълъг път.
Уговориха се за понеделник и се разделиха. На път за офиса мислите на Младен отново се насочиха към Александра. Дългите й къдрави коси, уханието на тялото й и черните магнетични очи отказваха да освободят ума му. Макар да се ровеше в паметта си, още не можеше да се сети къде я е виждал преди. А беше я виждал някъде, залагаше живота си за това. Но всеки път, когато се опитваше да изрови образа й от някой забравен спомен, тя му се изплъзваше. Един ден - обеща си Младен, непременно щеше да си спомни.
Домашният телефон в малкия двустаен апартамент иззвъня про-низително и стресна Александра в неделя вечер.
- Ало - вдигна слушалката тя.
- Алекс. Петко е - каза дълбок мъжки глас.
- Здравей, Петко! Радвам се да те чуя - весело го поздрави тя. -Как е помиярчето?
-Добре е! Не затова се обаждам - отвърна той. - Слушай, налага се да замина за няколко дни и не знам кога ще се върна. Затова трябва да излезем утре вечер.
- Добре. Утре е идеално. Нещо лошо ли се е случило? - разтревожи се тя.
- Не. Не се тревожи. Просто някакви бивши ченгета душат наоколо и разпитват за мен.
- Господи! - възкликна тя.
- Реагираш пресилено. Не е нещо кой знае какво. Ще се покрия за няколко дни за всеки случай - успокои я той.
- Къде ще отидеш?
- По-добре да не знаеш. Мястото е сигурно, бъди спокойна. Тя се поколеба за секунда.
- Петко, няма да излизаме. Прекалено рисковано е. Все някак ще изкарам месеца - взе решение Александра. - Напоследък имам лош късмет. Каръкът ме е хванал под ръка и не ме пуска.
Петко изсумтя недоволно:
- Звучиш като някоя суеверна бабичка. Скоро имаш рожден ден и няма да стоиш без пари, като миналата година. Излизаме в понеделник и точка.
- Имам лошо предчувствие. Нека го отложим - направи отчаян опит да го разубеди.
Той пак издиша тежко в слушалката:
- Започваш да ме дразниш, Алекс. Ще си разменим местата в плана и така ще обърнем късмета в наша полза. Сега по-спокойна ли си?
-Не!
- Утре излизаме - нареди той. - Няма да го обсъждам повече. Петко зачака да чуе отговора й, но тя мълчеше.
- Ще те взема към двайсет и два и трийсет часа и... очаквам да видя старата Александра, тази не я харесвам.