- Стой! Горе ръцете!
Ръката на Младен замръзна. Крадци! Вече събуден, потърси пистолета си.
- На ваше място не бих го правил - предупреди го крадецът с ниско изръмжаване.
Пистолетът, насочен към него през прозореца, беше Макаров, смешно старо оръжие, което все още ползваха полицаите, но смъртоносно. А този със сигурност е със заличен сериен номер.
- Хвърли оръжието!
Ругаейки под нос, Младен извади Зиг Зауер П-226 от кобура на кръста си и го хвърли навън.
- Сега излез. И умната! Двама сме и партньорът ми се цели в шофьора ти.
Младен излезе предпазливо от колата. Не искаше с нищо да изложи на опасност живота на шофьора си. Видимо му олекна, когато видя Чавдар да стои до предния капак на колата, жив, но взет на мушка от втория крадец.
Вниманието му се върна на първия бандит, който беше наврял пистолета си в лицето му. Макар, че ситуацията не беше смешна, му се дощя да се разсмее. Не виждаше нищо заплашително в този крадец.
- Изпразни джобовете си - нареди бандитът с груб глас, който звучеше малко неестествено.
- Няма да получиш нищо повече от малко пари - изрече провлечено Младен, вадейки голяма пачка банкноти от джобовете си, като ги протегна към крадеца. - Този път си спрял не когото трябва.
Нямам бижута, нямам куфарче с пари, аз съм само един мъж, който се прибира у дома.
Тъмните кехлибарени очи на Младен се присвиха, когато се вгледа в лицето на бандита. Крадците бяха избрали добре нощта, помисли той. Затъмненото от мъгла и облаци небе беше почти черно, а лицата на бандитите бяха целите закрити от шапките, което правеше идентифицирането им невъзможно. Но личеше, че имат слаби и млади фигури. Този, който го държеше на мушка бе интересен, много дребен, може би нямаше и метър и шейсет и не повече от 45 килограма. В един момент, когато крадецът вдигна лице, Младен зърна проблясъка на два черни диаманта под елегантно извити тъмни вежди в процепа на шапката му. Черноок и чернокос бандит -вече имаше някакви улики.
За един миг погледите им се срещнаха и между двамата премина някакво необяснимо чувство. Младен едва имаше време да помисли какво означава това, когато крадецът изрече:
- На ланеца, на врата ти рубин ли виждам?
Младен инстинктивно стисна в длан пръстена с рубин, който се подаваше от разкопчаната му риза. Пръстенът беше принадлежал на единствената жена в живота му, която бе обичал и винаги ще обича, покойната му баба.
- Дай ми го - изсъска бандитът.
- Не мога.
Пистолетът се снижи опасно към интимните му части.
- Дай ми пръстена, ти казвам. С кое искаш да се разделиш, с пръстена или с... мъжката си гордост? Не прави грешки, няма да се спра пред нищо, за да го получа.
- Какво става там, Алекс? Неприятности ли ти създава?
- Всичко е наред, Петкане. Просто чакам за пръстена.
- Да вържа ли шофьора и да ти помогна?
- Ще се справя - отговори Алекс.
Младен се поколеба за момент, преди да свали пръстена от ланеца, а после го сложи в протегнатата длан на крадеца. Мъжът говореше по-скоро отчаяно, отколкото решително. Гласът му забележимо се беше повишил и той изглеждаше нервен.
Усетил нерешителността на бандита и колебанието на шефа си, Чавдар направи грешка. Извъртя се рязко вляво и посегна към колата.
- Алекс - изкрещя Петкан.
За секунда дулото на Макаровия, на по-дребния бандит се насочи към шофьора и оглушителен изстрел разцепи нощта.
Алекс приклекна ниско и опипа земята, като не изпускаше от поглед Младен, намери това, което търсеше, изправи се. И пусна гилзата в джоба си.
- Да тръгваме, Петкане. Вече нямаме работа тук.
Петкан стоеше като вкаменен, оръжието му сочеше към мястото, където стоеше преди минута шофьорът, но сега беше празно. Извърна глава бавно, погледна съучастника си, кимна и забързано се качи в колата си.
- Нещо друго? - иронично попита Младен и устните му се разтегнаха в злобна усмивка.
- Връщай се в колата - изсъска Алекс.
Младен понечи да протестира, но размисли. И неговият живот беше в опасност.
Загледа с присвити очи как Алекс се отдалечава. След миг две черни БМВ-та изчезнаха в мъглата. Това няма да им се размине. Няма да се успокои, докато не хване двете лекета. Ще ги накара сами да изкопаят гробовете си на любимата му планина Витоша. Младен се наведе над ранения си шофьор. Чавдар кървеше силно откъм корема. Тъпо копеле, помисли си Младен, увери се че диша и го качи на задната седалка на Мерцедеса. Шофьорът му никога не е блестял с особено остър ум, но това, което направи тази вечер, бе наистина глупаво. Сега ще му създаде доста главоболия, а и ще трябва да похарчи значителна сума пари, за да потули нещата пред властите и да запуши устата на д-р Стасов, шефът на най-голямата болница в България. Той хвърли поглед през рамо към Чавдар, докато се качваше на шофьорското място. От друга страна, мислеше си Младен, ако продължава да кърви така, това може да е последната му простотия. Горкото тъпо, забавно копеле.