Петкан бързо ги претърси.
- Нямат оръжие, Алекс.
Ники се стресна с леко закъснение, след като чу Младен да се обръща по име към крадците.
- Тези ли те ограбиха преди няколко дни?
- Точно те - заяви Младен.
- Никой няма да пострада, ако правите каквото ви се казва - и високия бандит бутна една торба под носа им. - Изпразнете си джобовете в тази торба.
Пламен изруга сочно и хвърли вътре портфейла си.
- Пръстени, часовници, ланци... всичко - подкани ги Алекс.
Младен се подчини и започна да сваля часовника си. Безсмислено беше да се остави да го убият или още по-лошо да застрелят приятелите му заради незначителна сума пари. Но искаше тези крадци... много искаше да ги разкрие, особено по-ниския.
- Тръгваме заедно, Алекс - прибра плячката Петкан.
- Добре!
Двамата нападатели се качиха в БМВ-тата и потеглиха с пълна газ. След минута двигателите им заглъхнаха. Младен се обърна към Ники.
- Никифоре, къде ти е оръжието?
- Тук е - усмихна се доволно Ники - Успях да го предпазя. Скрих го в ръкава си.
Тримата приятели избухнаха в необуздан смях.
На следващия ден Александра не можеше да се съсредоточи в урока по литература.
Полагаше усилие, но Димитър Димов просто не можеше да задържи вниманието й, а днес работеха по един от любимите й романи „Тютюн". Тя беше бясна. Опита се да мисли за каквото и да е било друго, освен за Младен. Жестоката съдба отново го беше изпречила пред нея. Дали пък не я наказваше, задето обира хора? Колко нечестно бе да попадне отново на Младен, не очакваше той да бъде в червеното Порше и се смая, като го видя да слиза от колата.
Александра мислеше често за Младен след нощта на Виенския бал. Спомняше си арогантността му, горещата му кожа, докато я прегръщаше на спалнята и смущаващия му мъжки аромат. Защо не можеше да го забрави? И защо този пръстен беше толкова важен за него, че го носеше на врата си? Тя завъртя пръстена в дланта си и го сложи на безименния си пръст. Рубинът хвана един слънчев лъч и блесна игриво, беше й по-мярка, нито широк, нито тесен, сякаш бе създаден за нея. Тя го гледаше, завладяна от магията му.
- Хубав пръстен! - отбеляза госпожа Димитрова. - За какво говорим, Александра?
Тя се стресна, не беше забелязала кога учителката й е дошла до нея.
- За упадъка на личността в романа „Тютюн", госпожо Димитрова - вдигна поглед тя и погледна учителката си в очите.
- Зная, че е последният час и всички сте уморени, но изисквам цялото ти внимание, Александра. Ти си най-добрата ми ученичка. Един ден ще станеш голяма писателка.
- Не госпожо. Ще запиша право и един ден ще стана съдия - опроверга учителката си тя.
- Ще видим! Сега да се върнем към романа...
След часа Александра затътри крака към изхода на училището. Избягваше съучениците си. Не й се говореше. Беше тъжна, въпреки добрите пари, които изкараха снощи с Петко. Той заминаваше и я оставяше сама с терзанията й по Младен. Тя тръсна глава. Безсмислено е да мисля за човек, когото никога вече няма да видя. Помисли Алекс. Блъсна вътрешната врата на изхода и го видя. Вкамени се.
Младен стоеше до входа на гимназията и престъпваше от крак на крак, нетърпелив да я види. Защо се бавеше тя? Звънецът би преди петнайсет минути, а нея още я нямаше - мислеше си Младен.
Учуденото ахване на крадеца, беше заседнало в мозъка му и той не можеше да се отърве от този звук, колкото и да се опитваше. Разумът му казваше, че това е естествена реакция на човек, който не е очаквал да го срещне отново, но инстинктът му подсказваше, че има още нещо. Но какво? Цяла нощ не беше мигнал седеше в библиотеката, опитвайки се да разгадае тайната около крадеца, но умът му отказваше да се подчини. Мислите му сякаш напук тръгваха по-една по приятна пътека: Александра. Опита да я прогони от главата си и да се съсредоточи върху случката с обирджиите, но напразно. Когато към осем сутринта му позвъниха от детективската агенция, за да му съобщят адреса и училището, в което учеше тя. Младен се зарадза, най-после щеше да я има. От копнеж по нея съм започнал Да оглупявам - упрекна се той. Още днес ще сложа край на този фарс. Погледна новият си платинен часовник, наближаваше един часа на обед. Младен взе решение: ще я заведа на лек обяд, след това ще я любя и до вечерта, ще съм я забравил и възвърнал ума си, пак ще съм старият Младен.
Едно момче блъсна външната двойна врата на излизане и той я видя. Александра стоеше, като вкаменена и го гледаше. Вратата се върна на мястото си и я скри от погледа му.
-Александра! - извика той.
Тръгна след нея, но охраната на входа го спря. Вратата пак се отвори, той погледна с надежда, но тя бе изчезнала.