- Има ли друг вход? - попита охраната, като извади сто доларова банкнота и я пъхна в джоба на ризата му.
-Да. Отзад. Минете през вътрешния двор, по-пряко е. Младен едва дочака последното изречение и забърза да заобиколи сградата.
Не мога да повярвам. Какво прави той тук? Какво иска от мен? Дали не ме е разпознал снощи и сега идва да си отмъсти? - мислеше трескаво Алекс, докато тичаше по-дългия коридор към задния вход на училището. Взе стълбите по две, изхвърча през задния вход и скочи право в ръцете му.
- Здравей, красавице! - поздрави Младен и закачлива усмивка заигра на устните му, като внимаваше да не я изпусне от прегръдките си. - Отново ли се опитваш да ми избягаш или само така ми се стори? Не и този път, малката.
Александра пребледня. Погледна надолу. Лицето му бе на сантиметри от нейното.
- Какво правиш тук? - заекна тя.
- Дойдох да те видя и...
- Е, видя ме! Сега ме пусни и си върви.
Младен направи гримаса и хвърли поглед към влажните й устни. Той инстинктивно облиза своите, сякаш така щеше да я вкуси. Моментално се втвърди. Тя не носеше грим и косите й този път падаха свободно. Сега изглеждаше по-млада. С копринените коси, нежната кожа и красивите черти прилича на момина сълза - помисли Младен. Погледна очите й, те блестяха от ярост. Не, не на момина сълза, Александра е дива, силна и уханна, като люляк в ранно утро покрит с роса - реши той.
- Пусни ме! - извика тя и го ритна по коляното.
- Ох - приклекна от болка Младен и я пусна. - Дойдох да те заведа на обяд. Трябва да си доста изгладняла след толкова учене. Чаках те два часа.
- О, горкичкият! Какъв подвиг! - обърна очи тя. - Не съм гладна - отвърна рязко и тръгна към портата на оградата. - Напразно си чакал. Сбогом.
Младен я хвана за лакътя и я стисна, така че тя не можа да направи и крачка повече. Той бръкна в джоба си, извади клетъчен телефон и позвъни на шофьора си.
- Веско, докарай колата на задния вход и по-живо - нареди Младен.
Ръцете на Александра висяха безпомощно. Тя хвърли тревожен поглед към пътя.
- Няма да тръгна с теб. Ако ме принудиш, ще викам. Това, което правиш се нарича отвличане и е наказуемо, според наказателния кодекс - осведоми го тя високомерно. - На твой език, ще рече незаконно.
- О-хо! Браво! Впечатлен съм. Правото те влече, а? Каква искаш да станеш, АДВОКАДКА?
- Не е твоя работа!
Мерцедесът спря пред тях. Александра пое дълбоко въздух и закрещя:
- Помооощ! Отвлич...
Младен запуши устата й и я натика в колата.
- Шът! Не прави циркове, малката. Никой няма да ти помогне. Той се отпусна тежко на задната седалка и затвори вратата.
- Сега ще те пусна. Бъди добро момиче! Александра това и чакаше.
- Помо...
Младен вече започна да излиза от кожата си.
- О, не! Пак ли? - изохка и я стисна по-здраво. - Тръгвай, по дяволите, Веско.
Тя вдигна ръка да отмести кичур коса от лицето си и видя пръстена. Хиляди ледени иглички се забиха в тялото й. Беше забравила рубинения пръстен на ръката си. С трепереща ръка затърси джоба на якето си, но не го намери. Младен го беше затиснал с тялото си. Алекс усети как паниката я връхлита. Извърна глава и го погледна в очите ужасено. Той изглеждаше спокоен. Още има надежда - помисли тя. Плъзна бавно, много бавно ръка по бедрото му, като не изпускаше лицето му от поглед. Стигна чатала му и натисна леко, за да провре ръката си между телата им. Приличаше на любовна милувка. Намери джоба си и изхлузи пръстена вътре.
Младен се изненада. Малкото дяволче не преставаше да го уди-влява. Беше напълно непредсказуема. В един момент вика за помощ, в следващия го прелъстява като опитна съблазнителка. Това момиче го подлудяваше. Никога нямаше да я проумее.
- Не тук, съкровище мое - прошепна дрезгаво той и целуна нежно ухото й.
Тя настръхна отново, но този път не от страх. Отдръпна се и тупна на седалката до него.
- Накъде, шефе? - запита шофьора.
Младен взе ръката й и целуна бавно дланта й, като я гледаше влюбено.
- Към къщи.
- О, не! - изохка Александра. - Пак ли? Нали каза, че ще ядем?
Той я погледна объркано.
- Като добре възпитан джентълмен реших на втората ни среща да ти сготвя лично.
- Ще ме убиеш ли? - попита сериозно тя. Младен вдигна глава и се засмя от сърце.
Да му се не види - помисли Алекс, докато Младен се смееше. Той реши, че го съблазнявам. Все пак е по-добре от алтернативата да види пръстена и да я убие. А тя бе сигурна, че ще го направи, ако я разкрие. Гледаше го преценяващо. Младен е прекалено красив мъж. Изящен и елегантен в черното си палто от мека вълнена материя, която подчертаваше съвършенството на широките му рамене. Светло бежовият му пуловер падаше небрежно в контраст с черните панталони, които прилепваха към твърдите бедра и дългите крака на мъж, който сигурно представляваше обект на завист от страна на тези, които бяха лишени от предизвикателната мъжественост на Младен. Широкото чело, благородния нос и силната челюст говореха красноречиво за твърдия му характер. Скулите му като че ли бяха изваяни от гранит. Устните му бяха пълни и чувствени, леко предизвикателни и с едва доловима порочност, която проблясваше в очите му. Макар да опитваше, Александра не можеше да не забележи начина, по който дългите мускули на краката му се свиваха и разпускаха, докато той се обръщаше към нея, за да я прегърне.