- За маскировка. Ще му свием и работните дрехи. Той още си пази омазаните в машинно масло гащеризони и ризи от времето, когато работеше като машинен техник в текстилната фабрика, а е пенсионер вече от десет години, а и фабриката отдавна я няма.
- Добре! Казвай какъв е планът, че вече губя търпение? - подкани го Пламен.
- Не ме пришпорвай. Всичко съм измислил. Ще причакаме ко-пелдака пред тях, ще го натоварим в багажника на мохеро и право към язовир Братушково. Там аз ще се заема с него. Ще ви докажа, че двете години, прекарани в Медицинския университет не са напразни. С мохеро ще минем незабелязано през селата, а ако някой ни мерне край язовира облечени в мазните дрехи на тате, ще реши че сме работници на гьола. По правило рибите се хранят рано сутрин.
- Браво, Ники! - поздрави го Младен. - Да тръгваме, братлета. Към два и половина през нощта тримата тузари паркираха
лъскавите си автомобили пред дома на Ники. Преоблякоха се на бързо и от лъскави новобогаташи се превърнаха в дрипави работници. Натовариха се в изгнилия отровно зелен москвич и тръгнаха към Княжево.
Пламен беше седнал зад волана, нахлупил ниско над очите си стар каскет, не преставаше да мрънка и дразнеше приятелите си, чиито нерви и без друго бяха опънати до крайност. Пулсът на всеки от тях се бе засилил от мисълта за предстоящото събитие, усещаха кръвта си да кипи във вените.
- Това нещо не иска да върви - продължаваше да мрънка Пламен. - Ще е цяло чудо, ако за един час стигнем до Княжево.
- Не говори глупости - сопна му се Младен. - Движим се с осемдесет километра в час. От Хладилника до Княжево са приблизително десет километра, до двайсет-трийсет минути сме там, най-много.
- Черен,спри - извика Ники.
Пламен закова на място и пътниците в колата се разтресоха здраво. Ники изскочи от москвича и започна да рови в багажника. Явно не намери това, което търсеше и се провря на задната седалка. Старата кола беше пълна с всевъзможни боклуци и вехтории. Всички се увериха, че бащата на Ники не обича да изхвърля нищо.
Ники намери една ръждясала щанга и изскочи на улицата, като остави приятелите си зяпнали от учудване.
- Какво му става? - попита Пламен.
- Не знам, но предчувствам, че веднага ще разбера - Младен слезе от колата и се запъти към махащия му Ники.
Намери го застанал над една шахта с железен капак.
- Какво ти става, бе човек? - запита Младен.
- Помогни ми да вземем капака - пъшкайки, го помоли Ники, докато ръчкаше тежкия капак с щангата.
- Пламене, върни малко назад - провикна се Младен. Пламен се подчини веднага и паркира точно до тях. С общи усилия успяха да вдигнат и натоварят капака в колата.
Както предвиди Младен, след двайсетина минути намериха адреса в Княжево. След като се убедиха, че къщата има само един вход, тримата приятели паркираха стария руски автомобил до едни гъсти храсталаци на три метра от портата на Петко и като паяци зачакаха неподвижно в студа жертвата да скочи в паяжината.
Три часа по-късно групата най-сетне се размърда, обезпокоена от светлините на приближаващи фарове. Ники изскочи от колата, забеляза жълтия цвят на приближаващият се бавно автомобил и се обърна към приятелите си:
- Такси е, братлета! Няма проблем.
- Може и да има - предположи Младен. - Ако спре пред къщата, плати му и го отпрати по-най бързия начин.
Младен отново се оказа прав. Таксиметровата кола спря точно пред портата. Никифор веднага отиде при шофьора.
- Добро утро, колега! Няма да се возим днес. Отказвам поръчката - нетърпеливо потропваше с крак Ники, докато отпращаше шофьора.
- Няма проблем. Поръчката е два лева.
Ники затърси припряно пари в джобовете си, но те бяха празни.
- Какво му става на Никифор? Защо се бави? - изнервен попита Черния. - Петкан може всеки момент да излезе.
Младен не отговори, а извади пистолета си, след миг стигна до отворения прозорец на бакшиша и тикна пистолета под носа му.
- Изчезвай веднага от тук - заповяда той.
Шокиран, човекът запали двигателя и с мръсна газ се отдалечи. Стоповете на таксито още червенееха в мрака, когато Младен и Ники забелязаха една сянка да се движи по пътеката. Младен направи знак на Ники да се прикрие и сам се скри зад дървото до портата.
.Нищо не подозиращ, Петко отключи резето на портата и излезе от двора. Носеше голям сак. Предвиждаше принудителната му ваканция да продължи месец-два. Той се обърна да затвори портата и замръзна на място. Вратът му настръхна от хладното дуло на оръжието, опряно в него.
- Здравей, Петкане! Помниш ли ме? - попита жлъчно Младен. -Последния път, като се видяхме ти обещах, че при следващата ни среща аз ще те изненадам.