- Благодаря ти, лельо Тоше!
- Няма защо, моето момче. Сега си изяж мусаката и кекса и върви в стаята. Тя е първата врата вляво. Аз имам малко пране в банята, по-късно ще дойда да ти правя компания - каза майка й и излезе от кухнята.
Добре нахранен, Младен влезе в стаята на Александра и се огледа с интерес. И тя, както кухнята и коридорчето бяха педантично чисти, но скромно обзаведени. Ясно личеше, че семейството има финансови затруднения не от вчера. Стаичката бе не повече от десет квадрата, застлана с евтино светло синьо мокетче и обзаведена с малка секцийка, диванче, което сигурно се разпъва вечер за легло - предположи Младен. Гардероб и масичка.
Той се излета доволен на розовото диванче и включи телевизора. Но предаването по Канал едно не го заинтересова. Много повече го интригуваше стаята. Тук ми харесва - помисли той. Всичко е в бяло, бебешко розово и светло синьо. Значи това са нейните цветове. Ще трябва да пребоядисам къщата - помисли той. Грабна една възглавничка във формата на сърце, притисна я към лицето си и пое аромата й. Ухаеше на малката. А той така силно жадуваше за нея,.че не го свърташе на едно място. Седна отново и впери жаден поглед в затворените шкафчета на секцията. Там са вещите й, целият й живот. Младен потърка длани колебливо. Чувстваше се като малко момче, което се готви да извърши пакост. Толкова много му се искаше да отвори шкафовете и да разгледа съдържанието им. Държа се като хлапак - укори се той и се отпусна отново на диванчето.
Александра сигурно всеки момент ще се прибере. Минава девет и половина часа.
Той се почувства малко разочарован от нея и от плана й да го избегне, като се прибере по-късно вкъщи. Не знам защо реших, че в нея има нещо загадъчно - разсъждаваше Младен - че тя е нещо повече от това, което виждам. Е поне ми остава насладата от изненадата й, когато ме види в стаята си. - Усмихна се със задоволство Младен, пъхна ръка под възглавничката, на която се бе излегнал и пръстите му напипаха нещо метално. Той започна да си подсвирква доволно с уста, припева на стара българска песничка на Роси Кирилова „Има шанс. Няма шанс. Тъй в живота. Днес изгубваш нещо, утре идва пак" и извади странния предмет изпод главата си... и замръзна на място, така както си беше свил устните.
Младен се изправи рязко от дивана и впери невиждащ поглед в предмета.
- Това е пръстенът на баба - невярващ на очите си, каза Младен.
Той вдигна рубинения пръстен към светлината, само за да се убеди още веднъж, че това е неговият пръстен. От вътрешната му страна ясно се виждаха инициалите на баба му. Обля го студена пот и го втресе.
- О, да! Тя е нещо повече... - Младен премита невярващо срещу пръстена. - Александра е нещо много повече...
Разумът му шепнеше: Тя е крадецът, но той още не беше готов да го приеме. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. И всеки удар крещеше: Аз я обичам. В разрез с разума, който му шептеше, тя е крадецът. Изведнъж силно го заболя главата. Пъхна пръстена в джоба на панталона си, лета отново и стисна силно главата си с длани.
Не знам, какво да правя. Как да постъпя? За първи път в живота си Младен нямаше ясна позиция.
Александра изчака часовника да покаже двайсет и два чеса, благодари на съседката за гостоприемството и заслиза един етаж по-надолу, към дома си. Младен сигурно ми е много ядосан. Той е от хората, които не търпят някой да им се противопоставя. Добре, че днес е петък. През почивните дни лесно ще успея да го избегна, за целта трябва само да си стоя вкъщи, а от понеделник ще му мисля - пресмяташе тя, докато слизаше по стъпалата. - Ще използвам времето да организирам рождения си ден. Той е само след седмица и мама много ще се зарадва, когато разбере, че ще го празнувам. Въпреки че тази година няма двайсет и девети февруари, тя реши да празнува на първи март. Беше родена през високосна година и фактът, че тази година нямаше истински рожден ден, защото от календара липсваше датата двадесет и девети, нямаше да й попречи да зарадва майка си. Александра твърдо реши: Тази година ще празнувам. Ще поставя точка на досегашния си живот, изпълнен с болка, лишения и ужасяващото чувство на безпомощност. Само този, който някога е бил лишен от елементарните условия за живот като храна и топли дрехи би могъл да ме разбере. Покрив над главата, вода, ток, тоалетна хартия, сапун - все неща, които съученичките й приемаха за даденост, тя знаеше съвсем точно колко струва всяко едно поотделно и колко онеправдан и жалък се чувства човек, когато някое от тези незначителни нещица липсваха. Странно - замисли се Александра. - Човек има самосъзнание, гордост и мечти, и когато има пари, и когато няма. Може би това е най-страшното в бедността. Самосъзнанието. От тази година аз отказвам да бъда бедна. Ще завърша гимназия, ще вляза в университета да уча право, ще си намеря почтена работа като чирак в някоя кантора... И един ден ще стана съдия. В този ден майка ми ще забрави мизерията и ще върви по улицата не с наведена угрижена глава, за да търси изгубени стотинки за хляб, а гордо ще гледа хората в очите. Да -съгласи се със себе си тя. - Ще празнувам. Тази година е преломна за мен. Ново начало. Нов живот. Нов късмет. А в новия й живот нямаше място за Младен. Щастието на мама и Меги е моята цел. Длъжна съм да премахна всяка пречка. Тя пъхна ключ в ключалката, превъртя и влезе в дома си.