- Честит ми рожден ден. Исках преломен рожден ден. Е, получих си го. Човек трябва да внимава какво си пожелава - говореше си тя. Погледна часовника с надежда. Беше дванадесет и единайсет минути. Това я сломи. - Моля те, Господи, нека полицията да дойде.
Младен простена в ръцете й.
- Не ги викай - едва прошепна той.
- Какво? - наведе се към него.
- Не ги викай. Нападнаха ни полицаи. Александра не вярваше на ушите си.
- Не разбирам.
- Хората, които стреляха бяха полицаи - с мъка обясни Младен.
- Не е възможно. Сигурно са били преоблечени, като полицаи, но не са били истински.
- В кой свят живееш, момиче. Полицейски униформи, калашни-ци, през прозорците на ресторанта се виждаха сините лампи. Само полицаи могат да направят такава подготовка. Видях как действаха. Движеха се и се групираха, така както може да те обучи само държавната школа.
- Дали са си тръгнали вече.
- Би трябвало - изохка Младен.
Александра стана, открехна леко вратата. Видя готвачите да стоят така, както ги бе оставила.
- Още ли са тук? - прошепна на възрастния човек.
- Май си отидоха. Тихо е - все още объркан й отвърна той. Тя се върна за Младен. Помогна му да стане. Той се олюляваше.
- Да се махаме от тук - поведе го към салона на ресторанта.
- Не, не оттам. Не искам да минаваме през салона. - простена Младен.
- Има ли друг изход? - обърна се отново към главния готвач, тя.
- Не! Есента го зазидахме - замрънка той. - Заради крадците. Три пъти ни обираха.
Младен сбръчка вежди и събра сили.
- Няма как, малката, ще минем през салона - обхвана с два пръста брадичката й и я принуди да го погледне в очите. - Искам да ми обещаеш да гледаш само напред и да не спираш.
Александра кимна утвърдително.
- Говоря сериозно, малката. Няма да гледаш встрани и няма да спираш.
- Добре!
Младен се обърна към готвачите и за сетен път смая Александра с рязката промяна в настроението си.
- Слушайте ме внимателно, няма да повтарям - изръмжа той. - Ти, - посочи той един младеж. - Вземи тази кофа, напълни я с вода. - Момчето не помръдна. - Веднага - заповяда остро той и момчето побърза да изпълни заповедта. - Браво. Сега влез в хладилника и измий кръвта - увери-се, че нареждането се изпълнява и се обърна към другите. - Ние не сме били тук. Пред полицията всички гости са в салона. Никой не е влизал в кухнята - изгледа ги кръвнишки. - Ясно ли е?
- Да - отговориха му в един глас. Младен бутна вратата и влязоха в салона.
В първия момент Александра не можа да различи нищо конкретно. Цялото помещение беше в безпорядък, сякаш бомба беше паднала. Повечето лампи бяха счупени и оскъдната светлина разделяше салона на кътове.
- Господи, Боже мой! - простена измъчено Младен.
Тя пое дълбоко въздух и чак сега усети тежкия мирис на барут и смърт. Младен я задърпа към вратата. Не се стърпя и се огледа. Изпита странното усещане, че гледа филм и това не се случва наистина. Вляво, сцената на музикантите бе съвсем като сцена от филм на Хичкок. Четиримата мъже и двете певици бяха мъртви. Певиците лежаха прегърнати и кръвта им се бе смесила. Самотна лампа ги държеше в своя кръг от светлина. Красиви и в смъртта. Дори и мъртви, остават под светлината на прожекторите. Шега на съдбата - мислеше си Александра докато отминаваше.
Младен изхлипа и спря. Тя проследи погледа му. Като на забавен каданс огледа едно по едно телата, поддаващи се под късовете дърво от разрушените маса и столове. Странно. Тук никой никого не прегръща. Всички бяха с отворени очи и тя почувства ледени тръпки да пълзят по врата й. Притисна се силно към Младен.
Забеляза мъжка глава, чиято горна дясна част на темето липсваше. Заоглежда го с интерес. Никога до сега не бе виждала човеш-
114
ОПАСЕН ЖИВОТ
ки мозък. Парчета мозък се бяха смесили с кръвта и на стената зад него. Седял е точно тук. Върна се на главата. Тялото му бе затиснато от част от масата. Лицето бе цялото в кръв. изведнъж тя го позна.
- Ники - извика, потърси опора в Младен и падна. Не бе усетила кога той я е пуснал. Опита да се изправи. Подпря се на нещо топло и лепкаво. Погледна, беше се подпряла на врата на жената на банкера. Безжизнените стоманено сиви очи я гледаха обвинително. Паниката я връхлетя, започна да се мята, отчаяно се опитваше да се изправи, но се пързаляше в кръвта. Отвори уста да изпищи, но от гърлото й не излезе и звук.
Младен се пресегна и я изтръгна от ужаса. Притисна я към себе си. Беше коленичил до тялото на мъж, проснат два метра встрани от празничната трапеза.
- Съжалявам, приятелю - плачеше Младен. Протегна ръка, докосна челото му и се сбогува с Пламен. Изправиха се на крака и понечиха да тръгнат.
- Господи! Той още е жив - спря се Александра. От дупките в гърдите на Пламен бълбукаха кървави балончета. Единият му крак вибрираше. Човекът бе в агония.