Младен я дърпаше към изхода, като прескочи с лекота две тела, в които тя се спъна. Живите очи на Пламен не се отделиха от нейните, докато вратата не се затвори зад тях.
Чуха сирени.
- Бързо - нареди Младен и я пъхна в колата.
- Нека аз да карам. Ти си ранен - предложи Александра.
- Ще се справя. Колата е автоматик - отвърна й той и потеглиха. След две пресечки се разминаха с полицейските коли.
- Вземи телефона ми, намери номера на д-р Стасков, набери го и дръж слушалката на ухото ми.
Александра побърза да изпълни молбата му.
- Д-р Стасков... - започна Младен. - Да, и аз се радвам да ви чуя. Прострелян съм в ръката и съм на пет минути от болницата. Какво да правя? - Младен слуша известно време. - Да. Запомних. Задния вход. Доктор Чакръков ще ме чака там. Да, утре сутринта ще се виДим. - Младен затвори.
Пристигнаха в болницата. Както беше казал д-р Стасков, един лекар ги чакаше на входа. Дори и да се бе смаял от окървавените им дрехи, по нищо не си пролича. Беше късно и коридорите на най-голямата многопрофилна болница в България бяха притихнали. Всички спяха. Към групичката се присъедини една сестра. Докторът настани Младен в количка и го вкара в един кабинет. Александра понечи да го последва, но сестрата я спря. Лекарският екип действаше професионално, мълчаливо и бързо. Личеше си, че не извършват подобна услуга за първи път.
Сестрата я въведе в малка стая с две легла и самостоятелна баня. Свали й дрехите, помогна й да се изкъпе и я настани в леглото.
На излизане Алекс я спря.
- Приятелят ми...
- Не се безпокойте - прекъсна я сестрата. - Скоро ще го доведем. Изгубил е малко кръв, но щом може да ходи ще се оправи -огледа я преценяващо. - Желаете ли успокоително? Преживели сте голям стрес.
Александра забеляза, че трепери. Защо тялото й винаги я предаваше така?
- Не. Благодаря ви. Ще се справя.
Сестрата я остави сама. Тя се зави до брадичката. Тресеше цялото легло. Мозъкът й бе блокирал и тя му бе благодарна, но се страхуваше да затвори очи. Притесняваше се за Младен. Той й липсваше ужасно много.
Изведнъж в паметта й изплуваха лицата на гостите й, всички се веселяха и танцуваха, но очите им бяха мъртви. Взираха се в нея обвиняващо. Тя скочи на крака и започна да обикаля стаята.
Какво ме прихваща? Аз не съм виновна.
Сети се за Пламен и спря в средата на стаята. Заболя я за него. Болката му беше толкова осезаема, че тя почти я усети. Той знаеше, че умира. Тя изстена.
Дали ни обвинява, че го оставихме да умре сам?
Чувстваше, че ще полудее. Прокле се, че не прие успокоителното. Погледна сляпо босите си крака започна да пее и да обикаля стаята, за да отвлече мислите си от мъртъвците, които сякаш се бяха наредили зад гърба й.
„Боса по асфалта вървя си. Свиркам си и нищо не търся. Просто детски навик още в мен живее..."
116
ОПАСЕН ЖИВОТ
Съзнанието й изигра лоша шега. Жената на банкера застана пред нея отвори уста и от устните й изригна вулкан от кръв, докато русите й къдрици потрепваха закачливо. Беше страшна. Много страшна.
Александра се втурна към стената, намери ключа и светна лампата. Пижамата й бе мокра от пот. Продължи да пее. Този път по-силно.
„На, на, на, на... Хей, момиче, не така. Туй асфалт е, не река... На, на, на..."
Умори се. Легна отново в леглото и усети треперенето да се засилва.
След известно време, което се стори на Александра цяла вечност, докторът и сестрата вкараха Младен в стаята. Настаниха го в леглото и му сложиха система. Александра се учуди, че е в съзнание.
- Ако имате нужда от нещо, ни повикайте. Последната врата в дъното на коридора - каза докторът и излязоха.
Тя се приближи до Младен:
- Добре ли си?
- Да - усмихна й се Младен. - Куршумът не е засегнал костта. Докторът каза, цитирам: „Да ти имам смотаната раничка. С това и сестрата можеше да се справи."
Тя му се усмихна на свой ред:
- Радвам се, че си добре - обърна се да си легне в леглото.
- Чакай - хвана ръката й Младен. - Ти трепериш.
- Както обикновено - усмихна се криво.
- Ела при мен - направи й място Младен.
- Не. Не бива. Може да ти навреди...
- Ти можеш да ми навредиш само като ме оставиш сам. Хайде скачай в леглото.
Пъхна се под одеялото и се сгуши в него. Господи, колко е хубаво! Мъртъвците изчезнаха.
- Дишай дълбоко, малката - погали я успокояващо по гърба. Александра шумно си поемаше дъх, но треперенето не спираше.
- Знаеш ли защо трепериш? - тя не отговори. - Защото не плачеш - обясни й той. - Искаш ли да поплачеш малко, малката. Ще се почувстваш по-добре.