Слава, Богу. Нищо не подозират - отдъхна си Младен.
- А Пламен къде е?
- И той е мъртъв. И него... Родителите му са вкъщи.
- Господи, Боже мой! До петнайсет минути съм при вас - затвори слушалката Младен и се настрои да изиграе най-трудната роля в живота си.
Докато пътуваше към дома на Ники, реши да проведе още един труден разговор. Позвъни на Александра. -Ало.
- Здравей, малката! - изчака няколко секунди и като не получи отговор на поздрава, продължи. - Кажи ми името на човека, на когото баща ти дължи пари?
- Това не те засяга - остро му отвърна тя. - Не искам нищо от
теб.
- Имаш право на избор, малката. Идвам във вас и те принуждавам да ми го кажеш или свършваме работа по телефона?
Слушалката замлъкна за момент.
- Георги Арнаудов. Има строителна компания, „Арнаудов Строй".
- Добро момиче... - успя да каже той, преди Александра да затвори слушалката.
Малко преди да пристигне, Младен си уговори среща с господин Арнаудов в края на работния ден. Чувстваше се виновен спрямо Александра и бързаше да изкупи вината си, като плати дълга на баща й. Искаше да се сдобрят, преди разцепената й устна да заздравее. Жадуваше да целуне тези устни. Споменът за наранената й кървава уста му подейства силно еротично. Той усети как членът му се втвърдява.
„Не мога да си позволя да я загубя сега. Без нея ще откача".
Александра беше бясна на Младен. Беше прекарала целия вчерашен ден в плач. Плака за отношението на Младен, за кошмарния си рожден ден, за мъртвите хора, за наранената си устна... Оплака целия си деветнайсетгодишен живот. И макар да прекара вчераш-
130
ОПАСЕН ЖИВОТ
ния ден в самосъжаление, днес бе ядосана. Много, много ядосана на всичко и на всички, но най-вече на Младен. Да! На Младен. Той е главният виновник за наранената й душа. Защото преди да го срещне имаше самочувствието на човек, държащ здраво в ръцете си юздите на живота, въпреки трудностите. А сега... Сега само след по-малко от месец от срещата им, тя се чувстваше като кукла. Не красива кукла със свой лик и цена, а парцалена кукла, подхвърляна от капризите на съдбата и волята на един психично болен мъж.
До преди ден рязката смяна в настроението на Младен я объркваше, но не я плашеше. Дори я интригуваше как той от загрижен за нея мил мъж изведнъж се превръщаше в безпощадно чудовище. Вчера разбра причината. Кока. Наркотици. Отврати се. Каква глупачка съм. Романтична глупачка. Не, аз съм глупава глупачка - определи се тя и взе решение да скъса с него. Знаеше, че няма да е лесно. Младен ще я преследва, а и тя все още го обичаше, но нямаше друг избор. Тя си направи реална сметка, че ако остане с него накрая ще свърши захвърлена и опустошена на бунището. Любовта й няма да промени Младен. Защото вълкът козината си мени, но нрава не.
Опита да се подготви психически за сблъсъка с Младен. Но кръвта й кипеше, не можеше да се съсредоточи.
Господи, ще бъде ужасно. Но както обича да казва мама: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край." - обикаляше в кръг около масичката с телефона и фучеше, а Меги я наблюдаваше отстрани с любопитство.
- Младен беше, нали? - не се стърпя и попита Меги.
- Да! Той беше. Проклетникът - сопна й се Алекс. - И престани да ме гледаш така.
-Как?
Александра се ядоса още повече.
- Така, сякаш съм направила нещо лошо.
- Ами ти го направи... - приближи се до сестра си Меги и прошепна в ухото й. - Излъга ни.
- И за какво, за Бога съм ви излъгала?
- За разбитата ти устна. Мама може и да повярва на невероятната ти история, как си паднала по стълбите, разбила си си устната и от болка ревеш като магарица цял ден и цяла нощ. Мен не можеш да заблудиш толкова лесно. Аз те познавам.
Меги я прегърна и я залюля майчински.
- Той те удари, нали? Ти не плачеш за глупости, като разбити устни и ожулени колена - притисна я още по-плътно към себе си. - Помня когато бяхме малки. Ти постоянно падаше от дървета и покриви на сгради. Почти всеки ден се биеше. Цялото ти тяло беше в рани и синини. Мама и татко не знаеха какво да те правят. - Меги се засмя на спомена и зарази сестра си. - Толкова беше палава, че накрая докторът ни предупреди, че ако удариш само още един път колената си ще се напълнят с вода и цял живот ще куцаш, а на следващия ден те видях да риташ с колена главата на едно момче.
- Спомням си.
- Да. За щастие, прогнозата на доктора не се сбъдна. Но знаеш ли кое най-много ме удивляваше у теб?
-Кое?
- Не това, че беше дивачка - двете се разсмяха искрено. - А това, че ти нито веднъж не се разплака. Просто отказваше да плачеш. Без значение колко силно кървеше, колко лошо беше паднала или колко бе изплашена. Виждала съм те да се тресеш от болка, но никога да плачеш. Според мен снощи ти плака от болка в душата.