-Не.
- Вие получихте ли покана за партито?
- Не - усмихна му се накриво Младен, схванал подвеждащия въпрос.
- Значи приятелите ви не са споделили, че вечерта са канени на частно тържество - продължи невъзмутим дознател Матеев.
- Точно така.
- Пламен и Ники имаха ли врагове?
- Не ми е известно. Бяха добри момчета. Хората ги обичаха.
- Това е всичко. Ако се наложи да изясним някои въпроси по разследването, ще ви извикаме отново. Край на разпита в четиринадесет и тридесет и пет - подаде протокола за разпит на Младен. -Прочетете го, ако сте съгласен със съдържанието го подпишете и сте свободен да си вървите.
Младен го прегледа набързо, подписа го и се изправи. Нямаше търпение да се махне от тук.
- Господин Николов! - спря го момчето на вратата. Младен го погледна с досада.
- Съжалявам за загубата Ви, господине - лицето му бе открито и честно. - И аз съм губил приятели.
- Благодаря! - сложи ръка на бравата Младен.
- Господине! Аз ще обърна специално внимание на случая. Лицето на Младен се смекчи и той постави длан на хърбавото
рамо на момчето.
- Обещавам ви, че ще се постарая.
- Сигурен съм. Ти си честно и способно момче - приведе се към него Младен и прошепна. - Има ли изгледи да хванем копелетата?
- Засега не. Но ще продължа да търся.
Младен бръкна в джоба си извади една визитка и му я подаде.
- Тук са всичките ми телефони. Ако имаш нужда от нещо извън работата ти... Не се колебай, позвъни ми. В мое лице имаш приятел. И ако има развитие по случая... - смигна му Младен.
- Разбрах, господине. Разчитайте на мен. Ще ви придружа до долу. Няма да ви пуснат да излезете от районното, ако слезете сам.
- Да тръгва ме тогава приятелю, че закъснявам. Трябва да организирам погребението на братята си.
140
VIII.
Александра се събуди малко преди шест часа сутринта. Навън още беше тъмно, но светлината, която идваше от градинските лампи беше достатъчна, за да вижда ясно чертите на Младен. Той спеше дълбоко. Цяла нощ се бе мятал в леглото, бълнувайки, но сега изглеждаше спокоен. Отметна един непокорен кичур от челото му. Сега, когато спеше и чертите на лицето му бяха отпуснати, й изглеждаше много по-млад. Всъщност не. Не изглеждаше по-млад, изглеждаше точно на толкова, години на колкото бе всъщност. Александра осъзна, че Младен е преждевременно състарен и се запита какъв ли живот е имал, преди да го срещне. Всички знаци й говореха, че съдбата не е била много благосклонна към него. Изпита нежност. Желание да го прегърне и закриля. „Може би той бе искрен, когато каза, че се нуждае от мен, че сега има само мен." Прииска й се да научи повече за него, за миналото му.
Снощи за първи път не се любиха. Цяла вечер той бе замислен и угрижен. Тя почти можеше да помирише мъката му. Остави го сам с тъгата му. Не го притесни с въпроси и безсмислено бръщолевене. Радваше се, че Младен й вярва достатъчно, че да се покаже истински пред нея. Откри се и показа слабостта си. Тя съзнаваше, че това е голяма крачка в техните отношения и внимаваше да не го отблъсне. Вечеряха мълчаливо и си легнаха, чак тогава Александра си позволи да го доближи. Взе го в прегръдките си, а той сгуши глава на гърдите й като дете и тя се просълзи. Страдаше за него. Искаше да му помогне, да облекчи болката му.
Лежеше до него и не смееше да помръдне, за да не го събуди. След известно време реши, че ще е по-полезна, ако стане и приготви закуска. Измъкна се безшумно от леглото. Спря се за момент пред огледалото. Беше бледа с дълбоки сенки под очите. „Аз май съм по-зле от Младен." Много въпроси терзаеха душата й. Прииска и се Петко да е наблизо. Да поговори с него. Съветите му не веднъж са я спасявали. Разплака се. Стоеше като статуя, гола в сумрака с каменно лице, затворена уста, а сълзите се лееха от очите й и не пресъхваха. Плачеше за Петко. Имаше чувството, че днес не Ники и Пламен, а Петко ще погребва. Изведнъж се сепна: Глупачка. Безсрамница. Нямам ли срам от Бога да оплаквам жив човек?
Слезе в кухнята. Приготви си силно кафе, а на Младен френски тост със сирене и мед. Реши, че ще му трябва енергия, за да издържи предстоящия ден.
Двата ковчега се спуснаха едновременно в общия гроб. Попа пееше, но Александра не чуваше думите. Гледаше тълпата. Групичката от най-близките роднини, макар и опечалена, беше объркана и Александра знаеше причината. Огромният надгробен камък се набиваше, като трън в очите й. Пламен Вучков, роден на 15.06.1964 г. починал на 01.03.1999 г. Николай Лечев роден на 01.07.1964 г. починал на 01.03.1999 г. Младен Николов, роден на 30.04.1964 г. починал на... Празно място.
Този камък я съсипа. Изстиска силите й. Шестото й чувство й подсказа, че Младен ще умре млад. Че това е знак. Вгледа се в лицето на майката на Ники. Тя плачеше безмълвно. Някак си примирено. Беше едра, висока жена и въпреки това изглеждаше крехка. Силите й я бяха напуснали. Държеше в треперещите си ръце запалена свещ, а тя сякаш тежеше цял тон. Дланите й тръгваха надолу и тя с усилие ги връщаше в начална позиция. Едва се държеше на краката си и ако не беше съпруга й да я подкрепя, тя щеше да се срине на земята. И въпреки това в момента, в който първата лопата пръст се посипа по ковчега на сина й, изведнъж като че ли всички земни сили се вляха във вените на тази жена. Изтръгна се от ръцете на съпруга си, скочи в трапа и прегърна ковчега на сина си.