Трябва да се измъкна от къщата. Но как? Лесно ще се добера до външната врата, но когато я отворя, възможно е той да чуе и ще ме хване на двора, а ако случайно не ме чуе, охраната ще ме забави поне пет минути, ако тръгна пеша, но пък тогава той лесно ще ме залови на улицата, а ако поръчам такси ще вися на двора между десет и петнайсет минути, през които със сигурност Младен ще тръгне да ме търси и ще ме намери, естествено.
Спомни си нощта, когато за първи път усети намерението му да я нарани. Тогава някак си интуитивно разбра как да постъпи, за да промени хода на нещата в своя полза. Съблазни го, но тогава ситуацията беше друга.
Ами онази нощ на стълбите. Тя докосна с пръсти наранената си устна при спомена. Е, тя беше предупредена. Младен, по-прякор Чудовището. Така й беше казал Петко. Не можеше да се оправдае, че не е била предупредена на време, че не е знаела. Как го беше казал татко? Всеки човек заслужава съдбата си. Да, точно така. Тя определено заслужаваше своята. Защото си беше въобразила, че тя е специална, различна, че с нея Младен ще е различен. Влюби се в него и реши, че той също ще я обича искрено, нежно. И допусна огромна грешка. Беше сляпа за очебийното и глуха за думите му. Защото така й се искаше - нейната фантазия да е истина. Той винаги бе казвал, че я желае и нищо повече. Но не, тя не го чу. Сама си беше виновна за разбитата устна, подутото коляно. Болката в гърдите, която караше сърцето й да пропуска удар и накъсваше дъха й. Сама си бе ударила шамар тази вечер. Това между тях не е любов, а фантазия на едно наивно, незряло романтично момиче.
Александра се ядоса сама на себе си и треперенето изчезна от само себе си: Що за дързост? Какво съм си мислила аз? Че ще превърна Чудовището в нежен, любящ мъж. И ще заживеем щастливо. Че аз ще осмисля живота му. Ще го върна в правия път. Какво е това самочувствие без покритие от мен? Какво съм си въобразявала? Че съм Бог? Хората не се променят. Никога. Само обстоятелствата се менят.
Сега положението е дори по-лошо от предишните две. Тази нощ наистина загази и не виждаше изход. Какво беше казвал татко, когато с Меги вършеха пакости? „Веднъж: Тра-ла-ла. Втори път: Тра-ла-ла. И на третия път стомничката се счупила."
Единственият начин да спаси кожата си е да остане в банята и когато Младен заспи дълбоко, някъде призори да избяга. Вече го бе правила два пъти.
За миг през ума й мина мисълта, че Младен може да забрави за нея и да не я търси. Но къде ти такъв късмет? През последните месеци тя си вървеше под ръка с каръка.
Махна с ръка да прогони бляна и се хвана на работа.
Огледа вратата изработена от тежко масивно дърво, а и ключалката изглеждаше стабилна. Младен щеше да се затрудни, ако реши да я разбива, но той бе едър мъж и Александра реши да се подсигури.
Просторната баня приличаше повече на стая за отдих, отколкото на санитарен възел. Вляво срещу душ кабината и кокетната ниша с тоалетната върху малко килимче стояха кресло, скрин и канапе за двама. Подмина ги и в ъгъла видя огромна саксия с екзотично цвете. Понечи да го избута към вратата, но бързо се отказа. Въпреки размерите си саксията е прекалено ниска за целта. Приближи се до скрина и го огледа отблизо. Да, той е идеален за целта й. Зае колкото й бе възможно по-удобна стойка в тясното пространство между скрина и канапето, и напъна. Скрина не помръдна дори и сантиметър, въпреки че тя вложи цялата си сила. Старинната мебел се оказа прекалено тежка за нея. Единственото, което успя да постигне бе остра болка в подутото й вече коляно.
- Жалко! - въздъхна тя. - Ти можеше да ме спасиш.
Захвана се с креслото. С пъшкане и пуфтене успя да го избута два метра до вратата. Оказа се, че всяко зло е за добро. Креслото бе тежко и със сигурност щеше да спре Младен, а облегалката буквално лепна под дръжката на вратата и щеше да попречи на Младен да я натисне до долу. Сега Александра се озова зад две ключалки. Вратата се отваряше навътре и прекратяваше още в
148
ОПАСЕН ЖИВОТ
зародиш намерението на човек, застанал от другата страна да я извади от пантите.
Седна на креслото, обляна в пот и се опита да се подготви психически за неизбежното. И както и очакваше, първоизточникът на всичките й страхове и терзания не закъсня. Чу стъпките му по стълбите. Бързо стана и пъхна ръката си в мивката. Водата потече в мига, в който почукването на вратата я стресна.
- Идвам след минутка - гласът и прозвуча учудващо самоуверено, сякаш напук на бясно биещото й сърце.
Няколкото секунди тягостна тишина направо я подлудиха.
- Вечерята е сервирана - със спокоен глас я уведоми той. - Побързай! Спагетите ще изстинат.
Шумът от отдалечаващите се стъпки я върна обратно в креслото. Предвидливостта й спечели няколко минути спокойствие.