- Спагетите ще изстинат друг път. Няма никакви спагети. Два пъти не се хващам на една и съща въдица. - Скръсти ръце за молитва и затвори очи. - Господи, ако направиш така, че да напусна тази къща невредима, обещавам да направя всичко, всичко необходимо, дори и да ме боли, този мъж да напусне живота ми и, Господи, кълна се никога вече няма да обирам колите на крадците и измамниците в България... - поколеба се, замисли се и продължи самоуверено. - И в никоя друга европейска държава, освен Италия, там са католици едва ли ще имаш нещо против, Господи, а ако ми върнеш Петко и татко, обещавам и да не лъжа.
Прекръсти се бързо три пъти и зачака.
Потърси часовника си, за да засича времето. Някой й беше казал, а може би го бе прочела някъде, че този похват успокоява нервите, а тя чувстваше, че крачка я дели от нервен срив. Но се сети, че го остави на нощното шкафче в спалнята по-рано днес, преди да вземе душ. Незнайно защо мисълта за часовника я върна към трагичните събития от сутринта. Стори й се, че от двойното погребение на Пламен и Ники до сега са минали години.
Погребаха Пламен някак си набързо. Вярно церемонията мина, както си му е редът, но Александра не можеше да се отърве от усещането, че не му обърнаха достатъчно внимание. Като че ли го претупаха. И изпита вина. Не беше забравила, че на негово място можеше да е тя. Как така стана онази нощ, че от всички гости на рождения й ден само двамата с Младен оцеляха? За кой ли беше предназначено покушението? Дали беше за Ники? Споменът за неговото погребение щеше да я преследва през целия й живот.
Тя отново изпита чувството за вина, но този път то беше породено от нещо дълбоко вътре в нея, което й подсказваше, че тя и Младен са свързани по някакъв начин със стрелбата в ресторанта и тази случка не е края. Алекс беше свикнала да се осланя на интуицията си и знаеше, че по този въпрос следва продължение. И изведнъж проблемът й с Младен й се стори незначителен. Направо смехотворен.
Някой навън искаше да ги убие, а те глупците, дребните душици са на път сами да свършат неговата работа.
Макар и натъжена, почувства прилив на сили. Изправи гръб. Кръстоса крака и самоуверено зачака Младен да се върне.
Не чака дълго.
Чу го да тича нагоре по стълбите и зачука с перфектния си френски маникюр по дървото на креслото в такт с него.
Силният звук, предизвикан от контакта на тежък мъжки юмрук с масивно дърво изпари самообладанието й за секунда.
- Какво, по дяволите, правиш толкова дълго време вътре? - зле сдържаният му гняв прозираше от гласа му. Всеки звук забиваше игличка в мозъка й.
„Господи той ще ме убие." Сърцето й се качи в гърлото. Опита да преглътне и когато не успя, нервно облиза пресъхнали устни.
Младен хвана дръжката на вратата натисна силно и когато тя не подаде, кръвта нахлу в главата му. Изхили се нервно, прозрял плана й. Плъзна трепереща от ярост ръка по косата си, без да усеща копринената мекота на блестящите кестеняви кичури.
- Веднага отвори вратата. Не си играй с търпението ми, момиченце - притихнал, гласът му режеше.
Александра знаеше, че трябва да му отговори, но просто не знаеше какво. Глупачка, глупачка, глупачка. Кажи нещо, каквото и да е ще е по-добре от мълчание. Изкашля се да прочисти пресъхналото си гърло и извика:
- Акам! Идвам след мъничко - въпреки усилието, гласът й прозвуча неестествено.
150
ОПАСЕН ЖИВОТ
Смехът иззад вратата й подсказа, че този път се бе провалила.
АКАМ! Как можах да го кажа? Глупачка такава, не можа ли да измислиш нещо по-смислено. - Удари се с юмруче в главата. - Не, не глупачка. Аз съм НАСРАНЯЧКА, аз съм кралицата на...
- В момента, в който те хвана, ще се погрижа никога повече да нямаш запек. Ще акаш за секунди.
Цинизмът му я удари. Тя сбръчка лице от погнуса и се разплака. Цялото й същество се тресеше от болка и възмущение.
- А аз... - задави се. - Аз се влюбих в теб - избърса носа си с ръка. Лигавият секрет полепна по ръкава й, но тя не му обърна внимание. Крещеше без да се чува. - Искаш ли да ти кажа за какво се погрижих аз, когато те хванах след стрелбата онази нощ?
- Отвори проклетата врата. Тя не го чу:
- За живота ти, копеле гнусно - усети гласа си да дращи след писъка и го прочисти. - Когато те раниха и падна в ръцете ми, аз глупачката със запушения задник те превързах. - Сълзите й се лееха свободно. Красивите очи, сега грозно изкривени, зачервени и омазани с грим, се взираха незрящи и налудничаво в пространството. -Когато стенеше високо, аз запушвах устата ти, но внимателно да не те задуша. Броях всеки твой дъх. А докато гледах как изтича кръвта ти, се молех. Молех се...