Младото момче отвори вратата на шофьорското място.
- Сержант Марков. Добре ли сте, господине? - изстреля момчето, хвърляйки бърз поглед на депутатския стикер залепен на предното стъкло. - Имате ли нужда от помощ?
- Не! Добре съм! - озъби се Гъбата.
- Нарушавате обществения ред. Ако не преустановите...
- Я се разкарай. Мамка ти. Ще нарушавам, каквото си искам.
- Господине, моля излезте от автомобила.
- Абе ти ли ще ми казваш какво да правя, бе мухльо с жълто около устата. Я се разкарай, че ей сега ще вдигна телефона и утре ще се окажеш на улицата, само че без фуражка.
Младежът видимо се притесни от думите му и след миг колебание се отдалечи от колата.
„Накъде върви този свят, Господи? Накъде е тръгнала таз страна? Само преди две години такова отношение към народен представител от страна на редовите служители на Министерството на вътрешните работи би било немислимо. Какво доживях? В моята скъпа родина. Моята България вече никой никого не зачита. Не си знаят мястото тия хора. Ей. Анархия. Анархия е настъпила. Но кълна се, майко Българио, ще направя челядта ти достойна за тебе. Ред. Ред й трябва на тая държава. Всекиго ще върна на мястото му. Ще си седи и ще кротува. Мамка му. Ще им покажа аз на тях. На всички ще покажа кой е Гошо Гъбата."
Пъхна ключа в стартера и потегли и сам не знаеше накъде. По някое време му мина през болния мозък едно име. Име на човек,
168
ОПАСЕН ЖИВОТ
който можеше да реши всичките му проблеми. Човек, знаещ отговорите на много въпроси.
Младен стъпи на тротоара и ледът изхрупа под обувките му. Беше началото на март, но снегът още не се бе стопил. Дъхът му излизаше на талази от ноздрите. Влезе в схлупеното капанче в квартал „Красно село" и се огледа. Това заведение трябва да е снекбар или поне така пишеше на табелата над входа, но по нищо не приличаше. Веднага привлече вниманието на петимата клиента и барманката, въпреки че всячески се стараеше да го избегне. Вътре смърдеше на евтини цигари, най-вероятно марка „АРДА" и нещо застояло. Гласът на изгряваща поп-фолк звезда изпълваше помещението. Младен се сети коя е. Глория. Дебелана, но със хубав глас и собствен стил. Харесваше я и бе сигурен, че ако това момиче отслабне и се пипне малко тук-там, ще успее в света на музиката. Беше противно, цигареният дим насълзи очите му, но скоро привикна и зърна Матеев. Младежът бе избрал най-добрата маса, която предлагаше заведението. Близо до циганското кюмбе, за да е на топло и достатъчно далече от бара, за да не се чува разговорът. Мислено го поздрави. Това момче му харесваше все повече.
- Здравей, приятелю!
- Здрасти! - раздруса приятелски подадената му ръка дознател Матеев. - Ще пиеш ли нещо?
Младен се поколеба.
- Ти какво пиеш?
- Чай. Препоръчвам го. Не е хубав, но поне е безопасен за здравето за разлика от другите напитки, които предлага заведението. Освен, ако не си любител на силните усещания - пошегува се и устните му разкриха два реда кафеникаво зелени редки зъби и въпреки тях, момчето бе лъчезарно.
- Няма да рискувам тази вечер. Нека бъде чай - махна с ръка Младен. разкривайки на свой ред искрящо бяла и подредена усмивка.
„Нищо чудно, че правя впечатление. Тук само аз съм със зъби."
- Не те видях да идваш. Къде спря колата? - върна се с чаша чай момчето.
- Отсреща има блок. На паркинга пред него.
- Съобразителен си. Благодаря ти!
- Няма защо. Знаеш ли, навремето и аз бях полицай. За малко. На петия месец напсувах шефа и кариерата ми приключи, преди да е започнала.
- Знам. След това обаче животът е бил благосклонен за теб. За какво се спречкахте с шефа.
Младен се изсмя. Хлапето си го биваше.
- По онова време бях млад. Почти хлапе. Бях взел полицейската работа твърде насериозно. Главата ми беше пълна с идеали и нездравословното чувство за справедливост. Е, дадоха ми добър урок. Той ми служи и до ден-днешен.
- Какъв?
- Нищо прекалено в този живот не е хубаво. Дори и правдата, дългът и честността. Природата не търпи крайности.
Настъпи неловко мълчание. И двамата се заслушаха в песента на Глория. Тя пееше за носталгията по родината. Матеев се намести на стола. Събра смелост и мина направо на темата:
- Правили сте си снимки на рождения ден. Тя е много красива. Младен го гледаше доброжелателно и кимна утвърдително на
незададения въпрос. Не бързаше. Искаше да чуе какво има да казва момчето.
Насърчен от спокойното кимане, Матеев продължи:
- Криминалистът ми е приятел. Той е добър човек, очукан от живота. Историята му наистина е тъжна. Отдавна е направил годините за пенсия. Продължава да работи, защото му трябват пари. Сам отглежда двете си деца. Жена му починала при катастрофа преди десетина години. Синът му е в казармата, а дъщеря му тази година ще е абитуриентка. Иска да следва педагогика - млъкна. Като не чу коментар, а видя само приятелско кимане продължи. - Не ме разбирай погрешно. Той не е такъв човек. През целия си живот е бил честен човек. Само че сега е болен от рак на белите дробове. Остават му няколко месеца. Трябват му осемнайсет хиляди да изплати апартамента си. Не иска да остави децата си без дом. На улицата. А и ти знаеш, че държавата няма да му даде нищо за двайсет и петте години вярна служба на обществото и правдата. Така че, ако си склонен да подариш малко радост на един умиращ човек в замяна на снимките и фото лентата, разбира се. Аз ще ти