- Да. Какво пише по-нататък?
- Така... - започна Младен. - Досега четохме за следите, с чиято помощ идентифицираха оръжието. Така, така, а ето! Оттук до края са изследванията на вторичните следи.
- Какво представляват те? - полюбопитства Александра и се повдигна на лакът, за да вижда по-добре.
- Няма значение. Това няма да ни е от полза. Беше любопитно какво представлява балистичната експертиза. Разпознах АК-47 още след първия откос онази вечер. А и експертизата им е не точна.
- Знам. Сега на мен ми е любопитно какво представляват вторичните следи.
Младен понечи да й възрази, но видя твърдия й поглед и упорито вдигнатата брадичка и се отказа.
- Уф. Добре! Това са следи от механичното действие на барутните газове. От термичното действие на барутните газове, наслоения от частици от сажди, ръжда и оръжейно масло. Следи от опушване, от оръжейно масло и от метален прах - прочете на един дъх той и въздъхна облекчен.
- Тези следи имат значение за разследването за установяване на разстоянието, от което е произведен изстрелът. Така ли е?
Младен отново забоде нос в листа:
- Точно така - извика възхитен той. - Бързо мислиш, малката. - Стисна я и я раздруса здраво. - Служат още и за установяване времето на изстрела, за определяне груповата принадлежност на оръжието и дали следите са оставени от първия или от следващите изстрели.
След един час прилежно четене и безрезултатно взиране в чер-но-белите снимки Младен с досада захвърли папката.
- В тоя боклук няма нищо. Отсега ще ти кажа какво ще стане с разследването на прокуратурата. НИЩО, ЕДНО ГОЛЯМО НИЩО -извърна се от нея и стисна уморено глава в дланите си.
Александра стана и наля по още едно питие. Този път беше по-щедра. Пъхна едната чаша в ръцете му и на един дъх изпразни своята. Надяваше се алкохолът да притъпи сетивата и, но не се случи.
- Хайде да разгледаме нашите снимки и да приключваме с това - предложи му тя.
Младен бръкна в дебелия плик и извади снимките. Александра ахна и го стресна.
- Ако не можеш да гледаш, качи се горе и си вземи горещ душ. Аз идвам след малко да ти изтрия гърба - той й намигна, но някак си не му се получи закачката, физиономията му беше на страдалец.
- Не, не е това. Защо снимките от делото са черно-бели, а тези цветни.
- Нямам представа, малката. Предполагам, че на държавата не й се дават пари за цветни мастила и за това ги изкарват черно-бели.
- Боже, каква глупост. Та нали снимките ги правят, за да видят пропуските си и нещата, които не са забелязали на място. Снимките в делото са толкова размазани, че едва ли могат да послужат на разследването.
- В България така се работи - разясни й Младен. - И за наша радост по делото не са приложени всички снимки. Тези, които си правихме на рождения ти ден са тук.
Той погледна първата. Отлично качество. Изглежда, полицаите са снимали с апарат с висока резолюция. Младен видя прекрасно всяка капчица кръв и всяка частица мозък, дори различи малко парченце кост въпреки, че беше омазано с кръв и мозък на стената на снимката.
Подаде я на Александра и тя на свой ред я разгледа.
192
ОПАСЕН ЖИВОТ
- За мастило нямат пари, а за скъп фото апарат имат.
- Да, нали - съгласи се той. - Живеем в сраната на парадоксите, малката. Виж, тази сме я правили с нашия апарат, на снимка си излязла добре. Много си фотогенична.
Той и я подаде, без да я поглежда.
Тя видя празнично подредена обстановка, усмихнати красиви хора и себе си, сияеща от щастие. За фон служеше същата онази стена, опръскана с кръвта на поне десет човека. Отдели снимката настрани. Стана и отново напълни чашите. А Младен продължаваше да избягва погледа й. Когато седна отново, в треперещите й ръце пристигаха страшни картини на мъртъвци, обезобразени, безжизнени. Последвани от бляскавото веселие на същите тези хора. И тези снимки бяха по-страшни. Сякаш виждаше призраци. Причу й се музиката от онази вечер и ледени тръпки полазиха по гърба й. А снимките не свършваха. Рояха се в ръцете и една след друга, подавани от бледи ледено студени пръсти. А тя продължаваше да ги реди на купчинки. Щастието вдясно, ужасът вляво. Разделяше живи от мъртви. По едно време снимките спряха. Вдигна глава и погледна Младен. И той си имаше две купчинки. Съвсем малки. Посегна да вземе едната, но ръката му я сграбчи и стисна с такава сила, че Александра извика от болка.
- Боли ме. Моля те пусни ме. Господи! Какво ти става? Пусни ме - тя почти пищеше от болка.
Младен не й обърна внимание. Срещу нея стоеше един непознат човек и я гледаше със злоба. Лицето му бе бледо и мокро от студена пот, челюстта здраво стисната. Зъбите му скърцаха, а погледът... познаваше този поглед, пробягващ бързо през предметите и нея и не спиращ за миг. Поглед на човек, попаднал в друга реалност - в адски свят и срещнал всичките си демони. Тя се изплаши. Костите й започнаха да пукат. От болка й прималя. Краката й омекнаха и тя се смъкна на колене между масичката и дивана.