- Кротувай, Жоро, - нареди той на най-доверения си човек. Жоро го изгледа кръвнишки, но послушно си седна на мястото. - Ако някой има вина за смъртта на Петьо, то това съм аз. Милен не беше готов за тази мисия. Не трябваше да го пращам - гласът му звучеше твърдо, както обикновено, но стомахът му се беше свил на топка от обвинителните погледи на момчетата.
- Двете години в НСБОП (национална служба за борба с организираната престъпност) не го ли подготвиха? Всеки от нас тръгна, като него, но никой не се издъни - изкоментира Йоско Снайпера -най-мършавият, но и най-лудият от всички.
Отново закимаха одобрително.
- Непоправимото се случи, момчета, и е безсмислено да се обвиняваме сега. Изгубихме верен приятел и другар. Всички тъжим. Но и всеки един от вас е наясно с рисковете на професията - погледът му обходи лицата им. - Ние сме професионалисти и трябва да си свършим работата. Йоско ти поемаш Младен Николов.
- 0' кей, шефе! С удоволствие! - отвърна Йоско.
- Хайде сега, хранете се - подкани ги той. Телефонът му иззвъ-ня и той напусна трапезарията. Влезе в кабинета си и отговори на настоятелния звън. - Да! - веднага разпозна гласа на Гошо Гъбата.
- Или си свършете работата или ми върнете парите - изръмжа заплашително Гъбата.
- Срокът на изпълнение не е изтекъл - отвърна му невъзмутимо Командира. - Не звънете повече на този номер - предупреди го той и прекъсна връзката.
210
ОПАСЕН ЖИВОТ
Отпусна се тежко на любимото си кресло зад бюрото.
- Боже, каква каша - измърмори на себе си той.
Как можах да го допусна - не преставаше да се обвинява. Изведнъж се почувства много стар и уморен. Не му се връщаше в трапезарията. Не можеше да гледа посърналите лица на момчетата.
Вечерите в дома му бяха традиция. Събираха се след_акция да празнуват. Обикновено чиниите се опразваха за секунди, алкохолът се лееше и веселбата продължаваше до ранни зори. Но тази вечер не беше така. Никой не беше гладен, на никой не му се пиеше. Командира чувстваше, че изпуска юздите. Реши, че е дошло време да се оттегли. В противен случай рискуваше не само своя живот, но и този на момчетата. Знаеше, че за да съществува групата е нужно ръководителят да има непоклатим авторитет.
Вратата се отвори и Жоро влезе. Огромната му физика изпълни помещението. Трябваше му една секунда, за да прецени ситуацията и да съжали Командира.
- Шефе, трябва да поговорим... - започна неуверено той. -Трябва да се отървем от Милен. Не харесвам този червей. Още в самото начало ми направи лошо впечатление и с момчетата взехме решение...
- Решенията вземам аз - прекъсна го Командира с рязък тон. Слабостта изведнъж го напусна и той пак изглеждаше, както обикновено.
Заобиколи бюрото и стисна бащински Жоро по рамото.
- Все още решенията вземам аз. Нали така? - сега с по-мек тон запита любимеца си.
- Слушам! - по военному отговори Жоро. Това се хареса на Командира и той продължи:
- Ще ти кажа какво ще направим. Ще изпълним поръчката. След това аз се оттеглям. Време ми е вече за пенсия. До тогава Милен остава. А след това ти решаваш какво да става.
- Защо държиш толкова на това мекотело? - позволи си да зададе въпрос, който преди два дни и през ум не би му минало да пита. Решенията на Командира не се оспорваха и не се обсъждаха. Такива бяха правилата тогава.
- Изплащам стар дълг - обясни възрастният мъж. - Сега отивай при другите. Аз ще дойда след няколко минути.
Останал отново сам, той даде воля на чувствата си. Стана му неприятно, че Жоро не се опита да го разубеди, а напротив сякаш с облекчение прие новината за оттеглянето му. Даде си сметка, че останалите момчета с нетърпение очакват Жоро да поеме командването. От това се почувства още по-зле. Бръкна в джоба си и извади шишенце с таблетки за кръвно. Глътна две без вода и се присъедини към взвода си. Все още той беше КОМАНДИРА и щеше да държи командването здраво още половин месец, а след това ще се оттегли с достойнство.
Гъбата седеше в парламентарната зала и кипеше от гняв. Днес на първо четене мина новия Наказателно процесуален кодекс. Той така и не разбра какви са промените и въпреки всичко гласува против със своята и още шест депутатски карти на свой близки съпартийци, които бяха заети с бизнес дела и не можеха да присъстват в зала. Днес всичко го дразнеше. Пуфтеше, докато се разхождаше като цветарка между банките, за да гласува с чуждите депутатски карти. Недоволният поглед на председателя на парламента и това, че го скастри, като ученик от прогимназията пред всички му дойде в повече.
Плувнал в пот и неиздържащ вече миризмата на собствените си секрети, той стана и напусна демонстративно залата в средата на заседанието.