Чичо Киро го потупа одобрително по рамото.
- Така си е. Свястно момче е. Аз гарантирам за него - удари се с юмрук в гърдите Кире, за да подсили думите си.
- Виждам, Кире. Виждам, че е наше момче - успокои го премиерът и се обърна към Младен. - Младене, аз мисля, че разбирам защо Командира те е подгонил. Няма време за губене, момче. Още утре сутрин ще оправим тази работа. Цяло чудо е, че си жив. Знаеш ли?
Младен кимна с глава. Премиерът се замисли.
- Я кажи, Младене? Как разбра кой ти крои капа?
- Не разбрах. Но по една случайност разбрах кой иска да ми вземе мерките - отвърна Младен.
Дворът закънтя от смеха на мъжете.
Гладко избръснат и облечен в перфектно изгладена униформа, Командира влезе в кабинета си в една от сградите във Враня точно в седем и трийсет часа.
Откакто взе решение да се пенсионира, работеше с голям хъс. Затова напоследък идваше по-рано на работа. Обичаше и ценеше минутите на спокойствие, когато сградата бе тиха, а коридорите празни. През тези минути на усамотение работеше най-добре. Знаеше, че само след половин част атмосферата щеше да се промени. Коридорите ще се изпълнят с хора, тичащи нагоре-надолу със сериозни изражения и папки в ръце. От всяка стая ще се чува телефонен звън и любимата му сграда ще заприлича на кошер. Мина покрай старото излющено бюро и прокара ръка по цялата му дължина. Всичко тук му бе мило. Пое дълбоко въздух и вдъхна аромата на кабинета. Обичаше тази миризма. Чудна смесица на дърво, прашни папки, цигари и нещо неопределимо, което долавяше само тук.
Облегна се на бюрото си и се загледа през прозореца. Кабинетът му бе на шестия етаж и от прозореца му се разкриваше обширна гледка. Днес сякаш виждаше познатата гледка за първи път. Асфалтът на плаца се бе изтрил и се ронеше от стотиците мъжки крака, обути в кубинки, строявани на него през годините и щурмуващи отсрещната осем етажна учебна сграда. От покрива й все още висяха въжетата от вчерашното учение. Момчетата се спускаха храбро по тях и нахлуваха в сградата през прозорците, за да спасят мирните граждани и да заловят престъпниците.
Гърдите го стегнаха и той пъхна две малки хапчета под езика си.
По-назад виждаше сградата със спалните помещения и столовата на момчетата. Не беше толкова хубава като тази тук на шефовете, но беше по-истинска, по-весела. Затова и той често се хранеше там, сред своите.
Телефонът иззвъня и го стресна.
Погледна часовника, беше осем без една минута. Беше седял до прозореца, погълнат от собствените си мисли и спомени половин час. А имаше толкова много работа.
- Ало! - вдигна слушалката той. - Слушам, шефе. Да. Веднага се качвам - затвори и хукна по стълбите към осмия етаж. Мразеше асансьорите и винаги, когато можеше използваше стълбите.
Изненада се, че шефът му го вика. Но повече го притесни, че майор Атанасов е дошъл толкова рано на работа. Обикновено идваше към десет часа.
Двамата с майора не се обичаха, но и не си пречеха. Командира го смяташе за некадърник, издигнал се благодарение на брака си с генералска щерка, а пък майорът се дразнеше от авторитета и влиянието на Командира в поверената му служба.
На осмия етаж обстановката беше различна. Подметките му се хлъзнаха по изящния испански мрамор. Стените бяха покрити с японска минерална мазилка и украсени с картини на големи български художници. Не разбираше много от изкуство, но разпозна една картина на Майстора. За стотен път се възмути на грозните, скъпи авангардни мебели от стъкло и метал. Това комплексирано лайно за две години успя да похарчи двеста и трийсет хиляди от бюджета на службата за простотии, докато асфалтът на плаца и стените на спалните помещения се лющеха. Хранеше служителите си с боб, ориз и разводнен таратор. Оряза бюджета дори за служебните дрехи. А във вазите по коридора на осмия етаж имаше свежи бели рози.
Зави на дясно и краката му потънаха във вълнения ръчно тъкан индийски килим в малката приемна на шефа. Мебелите тук бяха от махагон и кожа. Бюрото на секретарката беше празно. Явно Свирката на майора, както я наричаха тайно всички още не бе дошла на работа.
Вратата на кабинета беше отворена и той влезе вътре. Тук обзавеждането бе същото като в мъничката приемна, но всичко беше по-голямо.
- Марински. Влизай. Кафе? - предложи му майорът. Командира кимна в знак на съгласие. Смаян, гледаше как ма-
йорчето сервира прясно сварено кафе. Изглежда, днес беше ден за изненади - реши примирено Командира и седна удобно на един стол. Не му убягна от погледа притеснението на Атанасов. Ако го нямаше нетипичното му гостоприемство и лицемерната приятелска усмивка, той с удоволствие щеше да го гледа как се пържи в собствен сос, но това приятелско отношение в кавички го накара да застане нащрек.