Явно майорчето се кани да моли за услуга - предположи той.
- Как си, Марински? - попита Атанасов. - Как са внуците. Скоро се сдоби и с внучка, нали? Как я кръстиха?
- Рая. Скоро ще навърши две години - отвърна Командира спокойно, докато изучаваше внимателно с очи събеседника си.
- Как бързо растат децата. Като гъби са. Те живеят в Швейцария, нали? - въздъхна шефът му.
Възрастният мъж кимна и сръбна от кафето. Беше превъзходно.
- Остави любезностите, шефе - натърти на последната дума той. - Карай направо, че имам много работа.
- Нямаш - усмивката му стана още по-мазна. - Всъщност, вече нямаш работа - уточни се майора.
Командира подскочи на мястото си. Погледът му прониза Атанасов. Идваше му да убие това лайно, което си въобразяваше, че може да го уволни. С мъка се спря.
Усетил настроението на Командира, чувството за самосъхранение на майора се задейства и усмивката изчезна от лицето му.
- Не ме разбирай погрешно... - прочисти гърлото си Атанасов и неспокойно се намести на стола. - Решението не е мое. Аз много ценя професионалните ти качества... Човек с твоя опит е много ценен кадър - започна да се мазни той напълнил, гащи от погледа на своя подчинен.
- Чие е решението тогава? - гласът на Командира режеше.
Майор Атанасов вдигна ръка и посочи тавана.
- Заповедта идва отгоре - започна да чопли с нокът крайчето на една папка той. - Аз, разбира се, се възпротивих, но заповедта идва от най-високото стъпало.
- От кое стъпало? - престори се, че не разбира Командира.
- От нашия министър - довери му шепнешком майорът. Отново се прокашля и продължи. - С риск за поста си и като взех предвид, че ти отдавна си навършил годините за пенсия... Аз се почувствах длъжен и взех решение на своя глава, разбира се...
- Разбира се - иронизира го Командира.
- Да ти дам възможност да си пуснеш молба за пенсия. Вместо да те уволнявам. Със задна дата, разбира се.
- Разбира се, сега очакваш да ти благодаря.
Атанасов намести притеснено вратовръзката си и побутна една попълнена молба към Командира.
- Трябва само да се подпишеш и утре да разчистиш бюрото си -разясни му последните задължения шефът на НСБОП. - Имаш да си вземаш трийсет дни отпуска. Така че ще ти я пусна, докато придвижим документите ти за пенсия.
Командира гледаше листа пред себе си, без да го вижда. Такива неща в службите на министерството на вътрешните работи се случваха често на шефове, на редови служители... Самият той хиляди пъти бе ставал свидетел на подобни разговори. Сам бе водил такива разговори от позицията на уволняващ. И той като майорчето размахваше под носа на хората висотата на поста си, като проявяваше благородство и им даваше възможност в кавички да си пуснат молба за напускане или за пенсия със задна дата, разбира се. Или да бъдат уволнени и опозорени.
Знаеше, че хората се чувстват гадно. Но чак сега разбра какво е усещането. УНИЖЕНИЕ. Това беше. УНИЖЕНИЕ И БЕЗСИЛИЕ. Вярно, че искаше да се пенсионира, но решението трябваше да е негово. Не на гъзолизеца Атанасов.
Стана му смешно. Разсмя се с глас. Стана от стола и си тръгна под смаяния поглед на майор Атанасов.
В коридора се размина със сънената Свирка на Майора, която тъкмо идваше на работа и го изгледа странно. Стана му още по-смешно при вида на ниската трътлеста секретарка, която ситнеше с
230
ОПАСЕН ЖИВОТ
кривите си крачка по скъпия мрамор. От гърления му смях кънтеше целия етаж.
Успокои се чак на паркинга. Вмъкна се в пежото си и се зачуди накъде да тръгне. Знаеше обаче със сигурност на кого да благодари. На Гошо Гъбата.
- Леле! Свиньо мръсна. - изсъска през зъби и удари с юмрук волана. - Аз все още съм КОМАНДИРА. Все още съм едно стъпало над теб.
Мобилният му иззвъня. Той погледна номерът на екрана с за сетен път днес се изненада.
- Здрасти! Ти да не си телепат? Тъкмо смятах да ти звъня - вдигна той и изстреля думите на един дъх.
- Радвам се! Значи ще можеш да дойдеш при мен, веднага - отвърна му гласът в слушалката.
- Да. Къде си?
- На работа.
Командира отново се изненада. Със стария си приятел винаги са избягвали публичността. Но каза само:
- До половин час съм при теб. Зависи от задръстванията.
- О' кей!
Командира влезе през главния вход в сградата на Министерския съвет. Боже, не беше стъпвал тук от години. Охраната го спря, но след като им показа документите си, момчетата се отдръпнаха почтително.
- Министър-председателят ви очаква, г-н Марински. Знаете ли пътя?
Той кимна утвърдително.