- И още как - отвърна доволно Младен. - Командира ми се обади. Иска да се срещнем. Скоро. Съвсем скоро, малката. Ще разберем със сигурност дали Гъбата е поръчителят. Не вярвам много на онова лайно Миленчо.
- Най-после - въздъхна тя и го прегърна. - Кога ще се срещнете?
- След два часа.
В продължение на час и половина двамата се прегръщаха и целуваха в тясната кухничка. Преди да тръгне, Младен й подари красив ключодържател Дюпон. С бяло и жълто злато бе изящно изработена на кирилица буквата Д. На ключодържателят висяха ключовете от къщата му.
Тя не можеше да повярва. Бе невероятно щастлива. Стискаше в малкото си юмруче подаръка и имаше усещането, че е получила ключ за сърцето му, не от дома му.
Младен паркира Мерцедеса в една тясна улица и тръгна пеша към открития пазар в квартал „Мусагеница" на столицата. Мина покрай няколко сергии за плодове и зеленчуци. Смеси се с тълпата зяпачи и купувачи на оживения пазар. Опита се да не се оглежда и да изглежда спокоен, въпреки че вътрешно изгаряше от нетърпение да се срещне с Командира. Когато разговаряха по телефона Командира го увери, че ще го познае.
Сега Младен се чудеше дали сам не скочи в устата на звяра. Ако Командира все още искаше да го убие, това бе най-подходящото място. Младен нямаше как да си пази гърба тук. Десетки хора го блъскаха, докато се разминаваха. На Младен му стана все по трудно да си пробива път през навалицата. Изглежда бе навлязъл в сърцето на пазара. Накъдето и да се обърнеше го блъскаха в носа различни миризми. На пресни цитруси, изгнили зеленчуци, пресен лук, евтиният парфюм на някоя наблизо минаваща жена, цигарен дим, печени ядки и скара.
Не усети кога някой го е хванал за ръката, но усети дърпането. Извърна се и видя плешив слаб петдесет-шейсет годишен мъж, който едва му стигаше до гърдите.
- Здравей, Младене! - поздрави го Командира.
Младен кимна за поздрав и последва дребния мъж. Винаги си бе мислил, че в НСБОП имат изискване за ръста на служителите си. Под метър и осемдесет сантиметра. Спряха се пред сергия за бързо хранене. Командира поръча два пъти двойка кебапчета в пресни хлебчета с лютеница и много лук. Отдръпнаха се по-встрани от тълпата на една дълга дъска закрепена за гърба на ламаринен павилион и служеща за бар-плот, на която бяха поставени няколко кетчупа, горчица и солници.
Бъбреха си непринудено. За футбол, политика, лов. Служителят на реда водеше разговора доста умело и Младен откри, че го харесва.
- А за риба ходиш ли? - попита, Командира.
240
ОПАСЕН ЖИВОТ
- Не съм запален рибар, но имам няколко въдици - обясни Младен. Командира отхапа голяма хапка от импровизирания си сандвич
и задъвка с наслада.
- Така е, защото не си попадал на майстори риболовци. В неделя с един приятел ще ходим на язовир Искър за бял амур. Ела с нас и ще видиш как ще се запалиш по риболова.
Младен прие с удоволствие.
- Да ти призная, Младене, нямах търпение да се запозная с теб. Мъжко момче си ти, ей - потупа го Командира по рамото. - Радвам се, че се оказахме от една и съща страна на барикадата. Кой би помислил, че един ден ще се радвам на неуспехите си? - почеса се той с усмивка по голото теме.
Получил разрешение да говори по темата, Младен веднага мина на въпроса.
- Едва ли си по-радостен от мен. Двамата се засмяха.
- Искам да знам кой си ме поръча? - попита Младен. - Разбира се ще си платя, колкото трябва.
Командира не се изненада от въпроса. Очакваше го. Но отговора изненада Младен.
- Нищо няма да плащаш, Младене. Както ти казах, двамата се оказахме от една и съща страна на барикадата. Остави стария човек да поправи грешката си.
Младен се намръщи.
- Имай търпение, момче. До две седмици ще ти дам името на починалия - смигна му заговорнически Командира. Кажи ми сега момче кой ме изпя? - попита на свой ред старчето.
- След две седмици ще ти дам името на покойника - отвърна Младен.
- След две седмици ти само ми кажи името аз ще се погрижа. Не ми кради занаята, момче. - Смигна му старчето и отново подхвана темата за риболова.
Обясняваше на дълго и широко в какви водоеми какви риби се хващат и с каква стръв.
Младен изучаваше старчето с очи и си мислеше за Пламен и Ники. Усмивката на Ники изникна пред очите му, а после разбиращият поглед на Пламен, когато го заряза да умре сам в скапаната кръчма.
Така силно му се искаше да протегне ръце... Да стисне врата на Командира и бавно, много бавно да стиска. Все по-силно и по-силно.
Усети пукането на счупени кости в ръцете си. Дланите го засър-бяха. Той ги изтри с евтината салфетка от сандвича и опита да прогони тези мисли от главата си.
Не можеше да направи нищо на Командира, докато чичо му Иван го защитаваше. А иначе харесваше умното старче. Може би, ако Ники и Пламен бяха живи... А, може би след година, когато изтече мандата на чичо Иван... Дотогава той смяташе да следва съвета на Командира. Да бъде търпелив. Да чака.