– Роден съм и съм израснал там. Видях статията от списанието за теб във фоайето.
Тя се изсмя и се изчерви. Искаше ѝ се дядо ѝ да не я беше поставял там, но не можеше да му каже да я махне. Той много се гордееше с нея, а тя се гордееше с постиженията си, но въпреки това имаше чувството, че е в светлината на прожекторите и се перчи. Премести се и се засуети около печката.
– Чел съм книгите ти – добави Милър.
– Вече го каза.
– Когато планирах пътуването си, не знаех, че живееш тук.
– Мъжете обикновено не четат любовни романи. – Забележката беше лекомислена и не съвсем вярна. Десет-петнайсет процента от писмата от почитателите ѝ бяха от мъже. Кен казваше, че ако повече мъже четат любовни романи, ще има по-малко разводи.
– Особено много ми хареса "Всички неща трябва да преминат". Може би защото главният герой се казва като мен – засмя се той.
– Джон Милър е често срещано име.
Чайникът изсвири. Джо изля горещата вода в каната и пусна метално яйце с дупчици, пълно с листчета чай, както баба ѝ я беше учила. Ритуалът я успокои. Баба ѝ все повтаряше, че всеки проблем може да се реши на чаша чай.
– Сериозно, мисля, че разказът е трогателен. Много двойки преживяват същото. Загубват някого.
Гласът му постепенно заглъхна и тя го видя в различна светлина. Занесе каната на масата и седна, докато чаят се запари. Вероятно го беше преценила погрешно. Джон Милър я стресна, а тя не обичаше да я плашат. И може би беше нервна заради предупреждението на Тайлър.
– Говориш така, сякаш и ти си го преживял.
Той дълго мълча и гледа празната си чаша.
– Съпругата ми. Ребека. Преди осем години.
Без да разсъждава, Джо протегна ръка и стисна дланта му.
– Съжалявам. Трябва да е била много млада.
– И двамата бяхме на двайсет и пет. Бяхме женени от три години, веднага след колежа. Не го очаквах. Стана внезапно.
Чаят беше готов и Джо напълни чашите. Нямаше желание да говори за загуби, но болката на лицето на Джон я завладя. Той все още страдаше, а тя не можеше да обърне гръб на хора, които изпитват мъка.
– Какво се случи? – тихо го попита, отпи от чая си и заряза плана си да го пие сама в стаята си.
– Автомобилна катастрофа. Живя един ден и през нощта умря.
Това ѝ напомни нещо, но не знаеше какво точно. В думите му имаше нещо познато, но не можеше да го определи.
– В статията прочетох, че си загубила съпруга си.
Тя кимна. Не искаше да говори за Кен с Джон Милър, нито с някой друг. Той все още беше неин съпруг и не желаеше да го обсъжда.
– Съжалявам. Не трябваше да го казвам...
– Няма нищо. Не ми се говори много за това. – Тя отново отпи от чая си. – Е, какво те накара да решиш да дойдеш в Стогодишната долина посред зимата?
– Получих предложение за работа и го обмислям. Ще бъде голяма промяна в кариерата ми, но се колебая дали да приема.
Това пак ѝ напомни нещо. Преди години беше написала книгата "Не можеш да ми купиш любов", в която се разказваше за мъж, направил почти същото. Беше си взел отпуск от напрегната работа на компютърен специалист, за да обмисли промяна в кариерата си към нещо по-удовлетворяващо, но не толкова доходно. Главният герой Джош Грант се беше изгубил в Монтана и вместо да намери вилата на богатия си приятел в долина Битърут, се бе озовал в ранчо в Стогодишната долина, където бе открил любов и надежда.
Но, разбира се, Джо ставаше смешна. Имаше някои коренни различия. Джон Милър си беше запазил стая преди седмица. Беше планирал пътуването си за разлика от измисления Джош Грант.
Най-добрата ѝ приятелка, писателка на криминални романи от Сиатъл, бе споделила, че непрекъснато вижда измислените серийни убийци от книгите си в реални хора. "Но се оставящ течението да те носи, Джо – добави Минди, – защото въображението ни е по-буйно, отколкото на повечето хора. Знам, че зад всеки ъгъл не дебне сериен убиец, така както и че щастливият край никога не трае дълго."
Джо въздъхна. Минди беше голяма песимистка. Беше изумително, че успешно вплита романтика в книгите си за убийства.
– Нещо лошо ли казах? – попита Джон.
Тя поклати глава.
– Замислих се за една моя приятелка.
Той се намръщи и за миг ѝ се стори, че се ядоса. Ръката му стисна чашата.
И в следващия миг изражението му се промени.
– Благодаря за чая, госпожо Сътън.
– Може да ме наричаш Джо.
Милър стана.
– Мисля, че най-после ще мога да поспя, Джоана. Нека ти помогна... – Той започна да разчиства.
– Не, аз ще прибера. Благодаря.
– Сигурна ли си?
– Разбира се. Ти си наш гост – усмихна се тя, изненадана, че трябва да положи усилия, за да го направи.