Ханс дълго мълча.
– Имаш чувството, че му дължиш живота си. Знаеш, че е убиец.
Мич кимна.
– Защо излъга? Мен, Мег и всички, с които работиш?
– Не искам да го убият. Мога да го убедя да се предаде.
– Избягал е от специалните части в обезопасена сграда. Няма да се предаде.
– Мисля, че търси нещо.
– Всичко ли ми казваш?
– Всичко, което знам – отвърна Мич, но си помисли: "Не съвсем."
– Мег е бясна.
– Знам. – От два дни не отговаряше на обажданията ѝ. – Съжалявам, че те въвлякох в това.
Ханс седна на ръба на масата.
– Ако не харесвах теб и Мег толкова много, сега нямаше да съм тук. Това обаче не променя факта, че си нарушил протокола и може да бъдеш временно отстранен или уволнен. – Вдигна ръка, преди Мич да успее да каже нещо. – Ще говоря с Мег, но само ако се върнеш в Сакраменто.
– Но...
– Никакво "но". О'Брайън не е с Чапман и Дохърти. И двамата го знаем. Съдейки по думите, анонимният информатор трябва да е бил О'Брайън. Бих отбелязал, че този човек има девет живота.
– Няма да те оставя сам тук.
– Оперативният отдел в Хелена ще осигури подкрепления, а шерифът Макбрайд е стабилен човек. Снощи го проучих. Може да се разчита на него, че ще удържи положението.
– Няма начин подкрепленията от Хелена да пристигнат тук за двайсет минути, преди да тръгнеш.
– Но ще дойдат скоро. Обещах на Мег, че ще бъдеш в първия самолет за Сакраменто.
– В това лошо време?
Ханс сви рамене.
– Е, следващият самолет може да излети след два дни. Постарай се да бъдеш полезен и да ни помогнеш да намерим бегълците.
– Благодаря, Ханс. – Мич изпита облекчение и понечи да отвори вратата.
Виго я затвори и се втренчи в него.
– Не бързай да ми благодариш, Мич. Ти измами доверието ми и няма да го забравя скоро.
Арън слезе на долния етаж рано, докато всички, с изключение на Портър Уд, спяха. Предишния ден Портър го беше разтревожил. Начинът, по който старият чернокож го погледна във фоайето, задейства предупредителен сигнал.
Десетина минути по-късно Арън научи, че Портър Уд се отнася подозрително с всички. Когато обаче му предложи да помогне със закуската, старецът му връчи касапски нож и му каза да нареже купчина картофи.
– Идваш отдалеч, Джон. Чак от Лос Анджелис.
– Да.
– Какво те води тук?
Арън не отговори веднага, сякаш се замисли, въпреки че вече беше съчинил обяснение.
– Трябва да взема важно решение.
– Промяна в живота?
– Да.
– Тук е хубаво място за размисъл. Понякога идваме да размишляваме и така и не си тръгваме.
– Откога живееш тук?
Портър отпи от кафето си.
– Трийсетина години.
– Много е тихо.
Това беше първото, което Арън забеляза, когато се събуди рано сутринта. Мъртвешка тишина. Половината нощ духа вятър, но сега беше спокойно. Някои биха го нарекли покой.
Покоят го изнервяше.
– Така е – съгласи се Портър.
– И размишляваш от трийсет години?
Портър се засмя. Гърленият звук накара Арън да си помисли, че чернокожият не се смее често.
– Когато престанем да размишляваме, умираме, млади човече. Но навремето разсъждавах сериозно. Сега мисля за по-малко злини, отколкото в миналото. Например колко време ще ти отнеме да нарежеш един килограм картофи.
Арън се залови за работа, леко обезпокоен, че Портър го преценява, но с желание да му угоди, което не разбираше.
Бегло си спомняше баща си. Майка му го наричаше копеле и се местеха толкова често, че той не виждаше баща си месеци наред. Дори когато отидеше при дядо си и баба си, баща му невинаги го посещаваше.
Не го беше искал. Така каза Джинджър Дохърти.
В живота на Арън имаше няколко мъже и никой не се беше задържал повече от няколко месеца. Дядо му от бащина страна беше неприятен човек и Арън не можеше да му се довери, нито да поиска съвет. И за последен път видя Джозеф Досън, когато беше на шест-седем години.