– Ще дойдеш ли с нас в Дилън или ще отидеш да видиш хлапето си?
О'Брайън се намръщи.
– Още не мога да се върна. Ченгетата са там. Трябва да се крия и да чакам, докато престанат да ни търсят. След това ще отида при дъщеря си.
– Тогава разбираш, че това е моето момиче и моите правила.
О'Брайън кимна.
– Абсолютно. Кога тръгваме? – Той седна на свободния стол и взе сандвича си.
– Утре сутринта преди разсъмване. – Лицето на Арън беше безизразно. През деветте години в затвора беше научил много неща – и че нещо в Том О'Брайън не беше наред, но не можеше да определи какво.
– Ами бурята, за която съобщиха по новините? – попита Дъг.
Арън махна с ръка, за да прогони безпокойството му.
– Ще я изпреварим. Пък и въпреки че е студено, е ясно. Тази вечер се виждат милиони звезди.
О'Брайън и Дъг продължиха да се оплакват от студа. Арън слушаше, без да казва нищо. Имаше нещо в очите на О'Брайън. Беше познато, но той не знаеше защо. Видя го за пръв път, когато го преместиха миналата седмица и си бяха разменили само една-две думи до земетресението.
В затвора беше най-добре да не разговаряш с непознати.
Но... чувството за нещо хищническо остана. Арън нямаше да се обръща с гръб към О'Брайън.
"След по-малко от двайсет и четири часа ще бъда с Джоана. И най-после ще намеря покой."
Втора глава
Джо се беше върнала в Стогодишната долина преди четири години специално заради тишината и спокойствието и с надеждата да намери начин да продължи да живее след убийствата на Кен и Тими.
Понякога обаче самотата в Долината беше още по-болезнена. Затова се залавяше да проверява генератора и да върши нещо, за да се разсейва.
Облаците се бяха сгъстили и натежали след един от най-красивите изгреви, които беше виждала през живота си в Стогодишната долина в Монтана. Силната буря докара сняг. Валеше от обяд и снежната покривка беше двайсеттрийсет сантиметра. Беше почти тъмно, въпреки че до залез слънце оставаха двайсетина минути. Тя отиде да провери дали генераторът работи добре. Имаха два генератора – основен и резервен в случай на повреда в първия. Толкова навътре в Долината нямаше електричество. Когато се премести в Калифорния, след като се омъжи за Кен, някои хора не вярваха, че е израснала на място в Америка, където няма електричество и използват генератор.
Вятърът разпръсна снега около нея и я блъсна. Джо отвори вратите на бараката с генератора.
Всичко беше наред за предстоящата нощ.
Наветият от вятъра сняг почти беше заличил следите ѝ, но тя се хвана за перилата, тръгна нагоре по стъпалата и повика Бъкли, двегодишния санбернар. Всички в Долината имаха кучета за по-безопасно. С острото си обоняние кучетата предупреждаваха за приближаваща се опасност – мечки гризли, лосове или вълци.
– Бау! Bay! Bay!
Лаенето беше развълнувано и това означаваше, че идва човек. Ако надушеше диво животно, Бъкли беше дресиран незабавно да отиде при стопанина си и да изръмжи предупредително.
– Бъкли! – извика Джо и докосна флакона със спрей против мечки, закачен на колана ѝ. Вихрушката ѝ пречеше да види кучето и какво го е развълнувало.
Някакво движение привлече вниманието ѝ. Отначало помисли, че е лос, но хищникът не беше четириног. Беше човек и се бореше в снега. Нямаше да го забележи, ако прожекторите не бяха включени. Бъкли обиколи около краката ѝ и отново излая.
– Хей! – извика Джо и се приближи до човека.
Беше се увил в скиорско яке и имаше маска на лицето, но носеше джинси. "Кретен" – помисли си тя, но после реши, че не е честно. Сдържа ироничната си забележка и го покани да влезе. Мъжът сигурно беше премръзнал. Зъбите му тракаха.
– Елате. Ще ви стоплим. – Тя го прегърна през кръста. Усети, че тялото му трепери, докато му помагаше да измине последните метри до стълбите на верандата. Бъкли хукна пред тях и залая пред вратата. Непознатият се хвана за перилата. Едва влачеше краката си. Беше с ботуши, но нямаше апрески и мокрият сняг беше влязъл вътре.
Кучешкият лай докара Портър до вратата, преди Джо да отвори. На черното му лице се изписа загриженост. Той помогна на мъжа да влезе в преддверието.
– Карл! – извика Портър и дядото на Джо, висок, слаб, белокос, осемдесетгодишен старец, изскочи от стаята си.
– Имам рррезервация – смутолеви непознатият.
– Ти ли си Джон Милър? – попита Карл.
Човекът кимна.
– К-камионетката ми заседна в снега.
Карл съблече мокрото яке на Милър и го настани на пейката в антрето.
– Трябва да свалим ботушите – рече Джо и коленичи пред него. – Къде заседна камионетката ви? – Тя издърпа единия ботуш. Чорапите му бяха мокри и леденостудени.