– Трябва да помисля за това. Предполагам, че исках хлапетата да научат как да се справят в трудни условия.
– Мисля, че вече са научили. Няма да можем да вземем екипировката ви. С всеки възрастен ще има по две деца, освен при мен. Ще тегля Бен и се нуждая от допълнително гориво.
– Няма проблем. Ще дойда да я взема утре или вдругиден.
Джо извади кошница от ремъците отзад.
– Портър ви изпраща храна.
– Чудесно.
Тя представи Уайът на тримата мъже.
– Джон Милър от Лос Анджелис и Крейг и Шон Ман от Сиатъл. Идвали са и преди в хижата.
Уайът се ръкува с тях и им направи знак да влязат.
фермата на Кимбъл беше изоставено едностайно дървено бунгало, устояло на суровите зими в продължение на петдесет години предимно благодарение на назъбената скала на север, която го предпазваше от най-силните ветрове. Дупките бяха покрити, покривът беше сменен преди две лета от скаутите на Уайът и земята се използваше за тренировки по оцеляване в зимни условия, откакто Джо се помнеше.
Покривът и стените нямаха изолация и не предпазваха от студа. Вътре не беше много по-топло от минус дванайсетте градуса навън, въпреки че в камината от речни камъни гореше огън.
Тя се залови да разопакова сандвичите и горещия шоколад за момчетата и кафе за нея и мъжете и видя, че Джейсън седи до пострадалия Бен, облегнал се на стената близо до огъня.
Джейсън приличаше на баща си толкова много.
Тя се приближи, приклекна до двете момчета и им даде чаши с горещ шоколад.
– Здравей, Джейсън.
– Здравей, Джо. – Той не я погледна и се втренчи в чашата си. Не ѝ беше ясно какво точно знае Джейсън за връзката ѝ с баща му. Не беше говорила с него, откакто отхвърли предложението за женитба на Тайлър.
Последният човек, когото искаше да нарани, беше момче, което тъгува за майка си. Нямаше право да се натрапва на семейство Макбрайд. Защо не се замисли повече за Джейсън, когато започна да се среща с баща му?
Защото не искаше да мисли за Джейсън. Това неизбежно я караше да си спомня за Тими.
Синът ѝ щеше да бъде на тринайсет, само година по-голям от Джейсън.
Джо осъзна колко коравосърдечна е към сина на Тайлър, сякаш момчето беше нещо маловажно в живота му. А може би Джейсън беше важен за нея и затова отказа на баща му.
Тя стисна ръката му и го накара да я погледне.
– Грижиш се за пациента ни, а?
Той сви рамене и отпи от горещия шоколад.
– Аз съм виновен.
Бен поклати глава.
– Така беше. – Произнесе го с такъв категоричен тон, че каквото и да кажеха Бен или Джо, нямаше да промени решението си.
– Катерехме се по скалите над пътеката, която води към прохода Ред Рок – изхлипа Бен. – Кракът ми се заклещи и се счупи. А той се спъна.
– Станало е случайно – рече Джо.
– Той беше мой партньор – измънка Джейсън. – И идеята да отидем на скалите беше моя.
– Не си виновен.
– Трябваше да се грижа за него.
– Всеки е трябвало да се грижи за другия. Станало е случайно. Ако Бен не беше стъпил накриво в дупка, нямаше да си счупи крака. – Тя изпита желание да прегърне Джейсън, но подозираше, че ще му стане неудобно от другите хлапета. И при мисълта да прегърне дете като сина ѝ... нещо заседна в гърлото ѝ.
За последен път бе прегръщала момче, когато притискаше до себе си своя умиращ син, преди да го оперират.
– Мозъчното му налягане е толкова високо, че ще умре след по-малко от двайсет и четири часа, ако не го понижим. – Лекарят, четвъртит човек с очила с телени рамки, я погледна така, сякаш вината беше нейна.
А може би наистина беше така.
– Тогава го направете! – настоя тя.
– Не мисля, че ще преживее операцията.
Какво?
Джо не изрече въпроса. Какво означаваше това? Как така Тими нямаше да преживее операцията?
Лекарят я погледна, но тя не каза нищо и той продължи:
– Тими ще умре без оперативна намеса. Вътрешното кървене е силно и без да се спре, той няма да оцелее. Но поради мястото на кръвоизлива и голямата контузия на черепа не мисля, че ще можем да го спрем и да оправим увреждането навреме.
– Какви са шансовете? – промълви Джо.
– Двайсет процента е най-оптимистичната прогноза.
– Двайсет процента, че ще умре?
– Двайсет процента, че ще живее.
Времето беше от изключително значение и тя държа Тими, докато медицинските сестри го подготвяха за операцията. Той сякаш беше заспал. Лицето му беше спокойно, но ужасяващо бледо и бузите му бяха хлътнали.
– Време е.
Време. Джо имаше само няколко минути. Девет години, един месец, десет дни и минути...