Стисна ръката му.
– Помни хубавите неща. Колко добре си се чувствал, когато майка ти те е прегръщала. Смеха ѝ. Кое беше любимото ѝ цвете?
– Червени рози.
– Когато се прибереш у дома, засади храст червени рози.
– Няма да оцелеят в снега.
– Има стайни рози.
– Наистина ли?
Тя кимна.
– И когато гледаш розите, ще си спомняш само хубавите неща. Само това си заслужава да си спомняш, Джейсън. Вече няма смисъл да мислим за другите неща и грешките.
– Това подейства ли на теб?
Джо наведе глава. Дълго време нямаше резултат. Забрави всички грешки и недостатъци до такава степен, че идеализира брака си и издигна съпруга си на пиедестал, който никой мъж не можеше да събори. Никой не можеше да се сравнява със спомените ѝ за него, защото В съзнанието ѝ Кен беше станал светец.
– Да. Но дълго време ми липсваха толкова много, че живеех в миналото. Не исках да ги забравя.
– И аз не искам да забравя мама.
– Никога няма да я забравиш. И аз никога няма да забравя Кен и Тими.
– Това означава ли, че няма да се омъжиш за татко?
– Не. Означава, че трябва да поставя всеки на мястото му и тогава ще бъда готова. Разбираш ли?
Джейсън кимна. Джо не беше сигурна, че я разбра. Не знаеше дали самата тя се разбира.
– Имаш ли нещо против да се върнеш в леглото? Утре ще бъде дълъг ден.
Той стана, заобиколи масата и непринудено я прегърна.
– Лека нощ, Джо.
Тя дълго седя и мълча.
"Обичам това момче."
И за пръв път се пребори с чувството за вина.
Двайсета глава
Тишината събуди Джо.
Вятърът беше спрял. Тя стана от леглото. Още не се беше зазорило и небето беше облачно, но виелицата бе преминала. Не валеше и вятърът не навяваше сняг около хижата. Пътуването на Уайът и децата към безопасността беше станало много по-лесно.
Джо се облече бързо. Ако Дохърти и Чапман чакаха зората, трябваше незабавно да изведат децата.
Тя тръгна към фоайето. Тайлър тихо говореше на помощниците си, агента на ФБР ... и ... Ман и Сам Наш.
– Всички отиват в ранчото на Уъртиштън. Когато стигнат там, ако е възможно, медицинският хеликоптер ще долети за Уайът. Ако не, Наш ще го закара през прохода в Айдахо, Крейг, ти и Шон ще бъдете непрекъснато с децата. Нямам причина да смятам, че Дохърти или Чапман са тръгнали на изток към ранчото на Уъртинггън, но бъдете внимателни и нащрек. Преди няколко минути говорих с Ланс Уъртиштън. Времето било ясно. Той и Кайл имат много запаси. Семейство Джонстън и Мари Уилямс ще дойдат с вас. Брайън Бейтс също ще стои на пост. Имате ли въпроси?
– В бараката ли да заведем децата? – попита Наш.
– Не. Ще докараме моторните шейни до предната врата, преди слънцето да изгрее. Нямаме много време. Бурята премина и с агент Бианки смятаме, че ако Дохърти и Чапман нападнат, ще бъде скоро след разсъмване.
– Тогава по-добре да тръгваме – рече Наш. – Трябва да заредим гориво и...
– Портър и Брайън ходиха да заредят моторните шейни сутринта.
– Ще ви трябват всичките моторни шейни, за да закарате всички до ранчото на Уъртингтън – отбеляза Джо.
– Всичките, освен една – каза Тайлър. – В случай, че стане нещо непредвидено. Надявам се, че няма да ни потрябват.
– Говорих с отдела в Хелена – съобщи Ханс Виго. – Хеликоптерът все още не може да излети, защото бурята се е преместила на север, по пътя на полета, но прогнозират излитане след два часа.
– Ще стигнат дотук за три часа – продължи Тайлър. – Това означава, че трябва да удържим положението пет часа. След това ще дойдат десетина командоси от специалните части. Ако бегълците не се появят дотогава, ще ги намерим.
– Да тръгваме – предложи Мич Бианки.
Студът преди зазоряване смрази Джо веднага щом излезе навън. Въздухът беше чист. Небето се проясняваше и може би щяха да видят синевата.
Времето в Долината се променяше бързо – от ослепително ясно небе до виелица за няколко часа. Понякога беше хубаво няколко седмици, а друг път – облачно от сутрин до обяд.
Джо винаги се възползваше, когато времето беше ясно.
Тайлър я спря на стълбите на верандата.
– Върни се вътре. Приготви децата. Да вземат само най-необходимите неща, които Портър им е опаковал.
– Но...
– Не спори с мен, Джо. Не знаем къде са бегълците. Може да ни наблюдават.
– Прав си.
Той докосна лицето ѝ.
– Скоро всичко ще свърши. И после ще можем да се съсредоточим върху нас.
Тайлър не дочака отговор, а хванал пушката в едната си ръка, застана на пост на верандата. Наш и другите тръгнаха към гаража да изкарат моторните шейни.