ГЛАВА 18
— Бъди внимателна!
Оливър тръгна напред с намерението да предпази Вивиан от самата нея. Тя беше стигнала до средата на градината и сега се протягаше нагоре към покрива на малката, скъпа, но безполезна постройка, представляваща миниатюрен гръцки храм, около който се виеха лозници. Предметът на нейното желание беше един натежал, тъмночервен грозд и сега тя се опитваше да го достигне, като балансираше несигурно върху дървения стол, на който се беше качила.
Намерението на Оливър беше осуетено, тъй като Джона и Джокаста се появиха най-неочаквано. Двете кучета следваха Вивиан по петите, сякаш бяха нейна сянка. Джокаста застана с цял ръст между Оливър и съпругата му.
В това време Вивиан откъсна грозда от лозницата и скочи от стола.
— И ти ли? — попита Оливър кучето, което го възнагради с едно близване по лицето. Той се разсмя и го погали зад ушите, а после се обърна към Вивиан: — Ти си очаровала всички в къщата.
— Не е вярно — каза тя и отиде при него, като му предложи да си вземе от тъмночервените зърна. — Исках само да го опитам.
— Аз щях да ти откъсна.
— Оливър, аз съм бременна, а не болна на легло — усмихна се тя.
— Тогава се смили над бедния си стар съпруг и поседни за малко на пейката с него.
— Стар? — разсмя се тя и го последва надолу по пътеката, която водеше до мраморната пейка, сгушена в сянката на няколко сребърни ели. Джона и Джокаста вървяха зад тях и когато господарите им седнаха, те се излегнаха до тях.
— А къде остана малкият? — попита Оливър, като се огледа наоколо за малкото кученце на Вивиан.
В отговор тя изсвири силно с уста. Под храсталака се чу шум, а после едно охранено, тримесечно куче изскочи оттам. Хермес все още притежаваше веселия, жив характер, който имаше като бебе, но сега кафявото кученце беше станало истинска заплаха за домакинството, преобръщайки и събаряйки всичко, до което се докопаше.
Но Вивиан го обичаше и това му спестяваше яростта на почти всички обитатели в къщата.
В бързината кученцето почти се блъсна в тях. Вивиан му даде едно зърно от гроздето, което то бързо глътна, без да си направи труда да го сдъвче. Изразът на пълно кучешко обожание, изписан върху муцуната му беше толкова комичен, че Оливър едва се сдържаше да не се разсмее.
— Той няма да се държи по този начин, когато порасне — каза уверено тя.
Кученцето я гледаше, докато тя накрая се засмя и му даде още едно зърно.
— И какви са плановете ти за днес? — попита я Оливър.
— Мислех да се поразходя с кучетата. После двете със Сюзън ще се позанимаваме малко с билките в градината, а след това…
— Мисис, внимавайте да не се изморявате.
— Ще внимавам. А ти?
— Имам нещо за теб.
— О, Оливър!
Той долови нежния укор в гласа й. През изминалите седмици, след пищния бал у семейство Рамзи животът им беше станал прекрасен. Оливър непрекъснато я обсипваше с най-различни подаръци, но сега Вивиан имаше чувството, че това, което й беше приготвил, щеше да означава за нея повече, отколкото всички скъпоценности в света.
Преди тя да има възможност да каже още нещо, той й подаде лист хартия.
Тя прочете бавно съдържанието и изразът на лицето й се промени. Повдигна лицето си към него, а радостта в зелените й очи накара сърцето му да подскочи.
— О, Оливър! Благодаря ти!
— Помислих, че може да ти хареса… — не можа да довърши той, тъй като тя се хвърли към него и обгърна врата му с ръцете си, в които шумолеше от лекия повей на летния ветрец нотариалният акт от къщата на майка й.
Той я придружи в разходката й и те обсъдиха какво да правят със собствеността.
— За градината са се грижили добре — изглежда почти същата, както я остави — каза той, тъй като знаеше колко много значеше за нея градината на майка й. Малкият къс земя имаше сантиментално значение и за него, защото това беше мястото, където те се срещнаха за пръв път.
— Оливър, ще имаш ли нещо против… това, което имам предвид…
— Кажи ми какво е твоето желание.
— Бих искала кръстницата ми да живее там — каза бързо тя. — Знам, че тя беше твърде искрена и не скри чувствата си към теб в началото…
— Това си е твоя собственост, скъпа, постъпи с нея така, както желаеш. А колкото до кръстницата ти, изобщо не съм засегнат от мнението й, защото й доказахме, че е сбъркала в преценката си.
Почти бяха стигнали до къщата. Кучетата ги следваха неотлъчно. Изведнъж Вивиан спря.
— Оливър? — снижи гласа си тя.
— Какво има? Да не би да не си добре?
— Не — взе тя ръката му и я сложи върху корема си. — Тук. Усещаш ли го?
Той поклати глава.
— Чакай. Ето тук.