— Какво има?
— Усещам я — усещам я как се движи!
Той погледна към грейналото й лице. Те останаха така неподвижни и притихнали.
— Можеш ли да я усетиш?
Той поклати главата си, като съжаляваше, че не може, но му беше приятно да гледа щастието, което струеше от всяка любима черта на нейното лице.
— Усещаш ли я? — попита той, като повдигна веждата си. Беше толкова развълнуван, че се опита да скрие вълнението си под маската на хумора.
— Ще се разочароваш ли, ако те даря с дъщеря?
Зелените й очи го гледаха угрижено и той побърза да премахне опасенията й. Не искаше Вивиан да се тревожи за нищо. Всеки ден, по всякакъв начин, той искаше да я вижда щастлива.
— Не — хвана той ръката й и заедно тръгнаха към къщата. — Момичетата са много по-забавни от момчетата, с всички тези забави с танци, събирания на чай…
— Ти ще им разрешаваш да излизат и да се забавляват…
— Ще ги заключа и ще ги държа затворени, докато им посивеят косите! — засмя се той и я прегърна. — Скъпа, ще обичам всяка дъщеря, с която ме дариш, толкова силно, колкото и ако е син. Ще обичам всяко от нашите деца.
— Благодаря ти, Оливър.
Той не можа да се сдържи да не я закачи:
— А след всичко това, мадам, имате ли намерение да ме слушате и да ми бъдете покорна съпруга?
Джон Грей пристигна в Лондон към края на седмицата и всички дни на Вивиан бяха запълнени с грижи по домакинството. Чичото на Оливър изглежда щеше да остане в града за две седмици, тъй като след това заминаваше за Париж.
Той им честити брака и по време на вечерята предложи да организират тържество по този случай.
— Бих искал да отпразнуваме сватбата на Оливър и да посрещнем както подобава Вивиан в семейството — усмихна й се той, седнал на другия край на дългата маса в трапезарията. Артър и Даяна също бяха поканени на вечерята и се получи весело събиране.
Джон и Артър рядко изчерпваха темите, върху които можеха да дискутират, а Даяна изобщо не се притесняваше да направи мнението си достояние пред останалите. Оливър очевидно беше израснал в атмосфера, в която от него се очакваше да изказва смело своето мнение, което той правеше по един много интелигентен начин. Първоначално Вивиан беше изплашена, но след това се постара да следва примера на Даяна. Сега, след като зад гърба си имаше много такива вечери, тя взимаше участие в разговорите, без да се притеснява.
— Парти! О, колко ще е забавно! — усмихна се Даяна на съпруга си. — Двамата с Артър ще ви помогнем с каквото можем.
— Може би трябва да е нещо малко по-необичайно — унесе се в мисли Джон и отпи от виното си.
— Но не и прекалено необичайно — каза Оливър. Джон се засмя.
— Той се безпокои с право. Не, Оливър, нищо не е прекалено чуждо за аристокрацията. Може би празнична вечеря в комбинация с маскарад? Ако отложа заминаването си за Париж, ще имаме достатъчно време, за да измислим костюмите си.
— Тогава поканите ще трябва да бъдат изпратени още тази седмица — разсъждаваше на глас Даяна. — Със сигурност мога да помогна за това.
— Какъв комбинативен ум има тя и колко обича да крои планове — каза Артър, като гледаше съпругата си с обожание.
— Ще оставя подготовката в опитните ръце на дамите — извести Джон. — Смятам да се заема с градината. Вечерите са топли, така че можем да се съберем навън.
Плановете бяха обсъдени, имената на гостите бяха включени в набързо направения списък. Костюмите бяха обсъдени сред гръмогласни смехове и на подготовката на празненството беше даден ход.
Вивиан реши да запази костюма си в тайна и да ги изненада. Беше се спряла на образа на фея от приказна Персия. Костюмът й се състоеше от шалвари, широка, пъстра блуза и украсена със скъпоценни камъни бродирана жилетка. Косата й щеше да бъде събрана, а изкусно направени пантофи щяха да красят краката й.
Оливър се опита да я склони да му разкрие какъв ще бъде костюмът й, но тя устоя и не му разкри тайната си.
Къщата беше почистена отгоре до долу. Беше набавено огромно количество храна. Кухненското помещение беше истински кошер. Трескава работа кипеше за големия ден.
Списъкът на гостите беше направен и поканите бяха изпратени. Тъй като новината се разчу мигновено, поканите станаха едни от най-търсените. Очакваше се това да бъде едно от най-веселите събития и всички се бяха заловили за работа, за да участват в едно тържество, което дълго щеше да се помни. Всички, освен един.
— Вземи сестра си и се скрийте в бюфета.
Джули подаде бебето на Нед, като поглеждаше към вратата. Беше чула стъпките от ботушите му по стълбището и знаеше, че няма много време. Беше решила да избяга, но Нед се беше разболял. Тя искаше да изчака, докато той се почувства по-добре и бъде в състояние да пътува. Но сега се чудеше дали постъпи правилно, като реши да отложи бягството. Стъпките се чуваха все по-ясно.