— Аз имам причини, Вивиан, и ти трябва да ги приемеш. Сега ми обещай.
Бавно, почти без охота, тя кимна с глава. Той й помогна да стане и да облече неговия халат. Тя стоеше мълчалива и го наблюдаваше, докато той обуваше панталона и надяваше ризата си.
После, след като запали свещта, той постави ръка около кръста й и я изведе от стаята.
ГЛАВА 5
— Убиец?
След като той й разказа всичко, което знаеше, Вивиан не можеше да откъсне погледа си от Оливър. Почувства мъката, която се четеше в очите му. Инстинктивно усети, че Оливър й беше спестил най-бруталната част от случилото се. Можеше да си представи какво беше преживяла по-малката й доведена сестра.
Оливър взе Вивиан на ръце и я занесе в спалнята После седна на един стол пред камината. Тя усети, че отчаяно се нуждае от успокоението, което й вдъхваше докосването на неговите ръце, и седна в скута му. Завладя я леден студ. Сенките на пламъците танцуваха по тавана на стаята, където само преди минути тя имаше чувството, че е на безопасно и сигурно място. Вивиан знаеше, че няма да може да заспи лесно тази нощ.
Убиец!
Розалинд е била убита!
Оливър смяташе, че убиецът е искал да убие нея.
Чувстваше се осквернена от този невидим, непознат мъж, влязъл брутално в нейния живот.
Случайност. Съдба. Думи, върху чието значение тя никога не беше размишлявала преди. Сега не можеше да спре да мисли за тях. Отмести погледа си от Оливър. Връхлетя я огромно чувство за вина.
Ако Розалинд не беше излязла онази нощ, ако не приличаше толкова много на нея, ако беше пристигнала на мястото на срещата само миг по-късно, ако убиецът по някакъв начин беше успял да намери нея, Вивиан, вместо…
Ако, ако, ако… Повтарянето на тази думичка можеше да я доведе до лудост. Тя погледна отново към Оливър, чудейки се как е успял да живее толкова дълго с този ужас. Сети се за клюките, които бяха плъзнали из града.
Изгубил разума си! Горкият човек. Бяха й казали, че когато я видял мъртва, отметнал главата си назад и започнал да вие като вълк.
Изгубил разума си! Не би го винила, ако наистина беше така.
Грубостите и жестокостите в живота не й бяха чужди. Отдавна беше престанала да мисли и да разсъждава като разглезена и защитена от злото дъщеря на богаташ. Натрапчивото присъствие на Хилда я беше принудило бързо да се приспособи към различните роли, които беше принудена да играе.
Вивиан затвори очи и образът на Розалинд изплува пред нея. Бледото й, дребно лице с леко изплашено изражение изпълни съзнанието й. Въпреки че се опитваше, Вивиан не можеше да премахне натрапчивата мисъл за това, какви ли бяха последните мисли, преминали през съзнанието на момичето, и дали Розалинд беше видяла убиеца си.
— Тя… тя знаела ли е, че това е краят? Искам да кажа, страдала ли е, Оливър?
— Не.
Но Вивиан усети, че той премълчава най-лошото. Сълзите напираха зад клепачите й, докато си мислеше колко ли изплашена трябва да е била Розалинд.
Бедната, сладка, нежна Розалинд! Тя не приличаше на майка си. Няколко пъти Вивиан беше свидетел на техните спорове. Хилда се държеше грубо и рязко с по-малката си дъщеря, подиграваше й се, като по този начин я караше да се чувства незначителна и невзрачна.
Вивиан знаеше от няколкото казани шепнешком думи, които беше разменила с Розалинд в градината, че момичето иска да избяга от майка си.
Вивиан закри с ръце лицето си, тъй като беше завладяна от непоносима мъка и чувство за вина. Ако не беше намислила да избяга с Оливър, Розалинд можеше да бъде жива сега…
Оливър я притисна в прегръдките си. Ръцете му я обгърнаха с топлината си. Тя се беше свила в скута му, като че ли искаше да стане по-малка и да може да избяга някак си от целия този ужас. Свела глава, с коса, която скриваше лицето й, тя не можеше да спре сълзите си.
Плачеше за бедното момиче, което не беше извършило никакъв грях, заради когото да заслужи този жесток край.
Вивиан започна да трепери силно. Почувства ръката на Оливър около тялото си, топла и сигурна.
— Вивиан?
Тя трябваше да го погледне, да отговори на загрижеността, която се долавяше в гласа му. Въпреки че би предпочела завинаги да остане скрита някъде, единственото нещо, което беше научила през последните няколко години бе, че животът, колкото и мъчителен да беше, трябваше да се приеме и изживее.
Оливър наля чаша коняк и й я поднесе. Кристалната чаша искреше, отразявайки светлината на огъня. Тя поклати глава и сложи ръка върху устните си, като че ли с този жест можеше да потисне всичко, което чувстваше.
— Вземи чашата — каза й нежно той.