Мъжът с маска на чучулигар се отдръпна и на негово място се появи един мъж, облечен като маймуна.
— Раздаваш цветя, така ли, Аврора? Мога ли и аз да получа едно?
Тя мислеше бързо, тъй като тълпата се беше насъбрала около тях, за да чуе размяната на остроумните реплики.
Остроумието беше важно правило за участниците в Маскарада.
— Ако раздам всички, тогава няма да има с какво да посрещна зората.
Един нежен, слаб младеж, облечен като Мери, кралицата на Шотландия, се заливаше от смях, кикотейки се пискливо и неестествено.
Тълпата зашумя одобрително.
— Има ли нещо друго, което бих могъл да получа? — попита маймуната с гърлен глас и Вивиан разбра ясно какво имаше предвид.
— Богиня да общува с маймуна? — закачи го тя, опитвайки се да смекчи отказа си. Той беше голям, мускулест мъж и тя се чувстваше уязвена от физическата му сила.
— А не покри ли Зевс кравата? — извика някой и тълпата зарева от удоволствие.
Тя можеше да каже на човека, облечен като маймуна, че не иска да бъде повече обект на шеги.
— Няма да взема цвете, но настоявам за една целувка — каза той и тя долови решителност в гласа му. Той се беше надвесил над нея и се канеше да я вземе в ръцете си, за да изпълни заканата си, но в този момент една силна ръка го хвана за рамото и го възпря.
— Аз ще открадна цветята на тази красавица.
Тя се обърна в посока на самоуверения глас и като видя пирата, моментално разпозна Оливър. Беше облечен в парцаливи панталони, които стигаха до коленете му, и носеше лъскава копринена червена риза. Косата му, стигаща до раменете, беше вързана на опашка с кожена лента отзад, а лицето му бе прикрито с черна маска.
— Да отвлека ли зората? — извика Оливър към тълпата. Той беше по-висок от присъстващите и затова въпросът му бе чут от всички. — Да отвлека ли Аврора, за да сме сигурни, че нашата нощ ще бъде без край и ще можем да продължим този празник на безпорядък и веселие.
Тълпата ревеше, давайки му своята благословия. Вивиан не можа да види кога „маймуната“ се измъкна и се спотаи сред навалицата. Очите й бяха приковани от погледа на Оливър.
Той беше разгневен.
Неговият гняв я предизвика и тя повдигна високо брадичката си по един предизвикателен начин, подобаващ напълно на една богиня.
— Познаваме ли се с вас? — попита тя, като не си направи труда да промени гласа си.
— Мис, познавам ви от много, много отдавна — отговори Оливър, който също не направи усилие да промени своя плътен, гърлен глас.
Вивиан можеше да чуе тежкото дишане и смеха на тълпата, която сега се притискаше по-плътно към тях, тъй като подозираше инстинктивно, че ще стане свидетел на една битка на воля и остроумие.
— Но, сър, сигурна съм, че не ме познавате — отговори тя, вече наистина ядосана. Може да е нарушила обещанието си, но колкото и сърдит да й беше, Оливър нямаше право да прави тяхната връзка публично достояние и то по такъв подигравателен начин.
— Тогава вие сте девствена като зората? — попита й, като повдигна брадичката и нагоре.
— Точно така, сър, наистина съм такава — усмихна тя, като го погледна в очите — и винаги ще остана такава, независимо какво върша.
Тълпата ревеше от удоволствие, а Вивиан, събирайки целия си кураж под прикритието на маската, продължи:
— Нима зората не се връща всяка сутрин чиста и свежа? И не е ли всеки изгрев така нов и светъл, като всяка непорочна девица?
Тълпата изрева още веднъж, показвайки по този начин своето одобрение, а Оливър я взе в ръцете си, смачквайки кошницата, която остана между тях. Зрителите замлъкнаха мигновено, тъй като не искаха да пропуснат това, което щеше да последва.
— Мога ли да имам едно цвете тогава? — попита тихо той.
— Какво да имате?
— Наистина ли сте решили да бъдете една трудна жена, мис? — попита той и тя си спомни за онзи миг в градината на майка си, преди Оливър да й направи предложението си за женитба.
Споменът за това почти смекчи решението й, но тя все още виждаше гнева в очите му. Не трябваше да се поддава на чувствата си и да отстъпва точно сега. Трябваше да устои на гнева и неодобрението му, защото в противен случай никога нямаше да намери това, което търсеше.
— Трудна ли, сър? Зората никога не може да бъде трудна — каза тя, като се отдръпна леко от него, и хвърли един божур към един изненадан епископ. — Но в такъв случай излиза, че няма двама души, които да гледат на пукването на зората по един и същ начин.
— Мога ли да имам едно от вашите цветя, мис?
Тя преглътна страха си и събра целия си кураж.
— Вие вече взехте най-красивото цвете, което притежавах, любезни ми господине, но както виждам, не го оценявате ни най-малко.