— Само за няколко дни, сър, нали разбирате, докато госпожицата му намери добри стопани…
— Разбирам. То като че ли те харесва.
— Беше останало малко от вчерашното печено говеждо и аз му го дадох. Изглежда толкова слабо!
— Това е едно малко изплашено същество.
Хенри погали главата на кученцето. Той го гледаше с обич и Оливър разбра, че болонката е намерила вече своя стопанин.
— Сър?
— Ще го задържим.
Оливър разбра веднага чие беше кученцето и откъде идваше. Той бе имал възможност да види твърде грозния портрет на доведените сестри на Вивиан, който беше закачен в гостната стая на Хилда.
Колко типично за Вивиан да отмъкне малкото кученце и да се погрижи за него!
— Те нямат нищо против нея, нали? — попита той, като посочи двете огромни кучета.
— Ни най-малко, сър. Бих казал дори, че те се отнасят майчински към нея.
Съдейки по нервния поглед на болонката, Оливър разбра, че на животното му бе липсвало топлина и обич.
— Добре, Хенри — каза той, като се усмихна на камериера си, докато той прибираше ръкавиците и наметката му, — можеш да задържиш кучето.
Хилда действително имаше треска и състоянието й се влоши още повече през нощта. Вивиан и Сюзън останаха в спалнята й, но не събудиха дъщерите й, които щяха само да им пречат и да им досаждат.
Хилда се мяташе и въртеше в леглото, а Сюзън непрекъснато мокреше лицето и ръцете й със студен компрес. В миговете, когато идваше за малко в съзнание, Сюзън я караше да пие отвара от различни билки.
— Ако не се почувства по-добре до сутринта, дъщерите й сигурно ще извикат лекар — рече Вивиан.
Тя тичаше нагоре-надолу по стълбите, носейки кофи с вода и различни билкови отвари, тъй като искаше да щади разклатеното здраве на Сюзън.
— Лекарят сигурно ще използва пиявици, за да й пусне кръв, а това само ще намали съпротивителните й сили — измърмори Сюзън, като изтри с мокра кърпа горещото чело на Хилда. — Можеш ли да отвлечеш вниманието на двете повлекани, за да се занимавам с нея и сутринта?
— Ако Мери не ги събуди, те ще спят до следобед.
— Тогава аз ще имам грижата за Мери.
През цялото време Вивиан не остави Сюзън сама.
— … отърви се от нея — бълнуваше Хилда със смръщено чело и се мяташе под завивките. Билките си бяха свършили работата, защото тя беше започнала да се поти обилно.
Нито Вивиан, нито Сюзън й отговориха.
— Чудовище! — викаше болната жена, а след това избухна в безгласен смях. — Тя ще се омъжи за чудовище…
Изведнъж в стаята стана по-студено и Вивиан потрепери.
— Бъди добро момиче и изтичай да ми донесеш синия шал — каза тихо Сюзън, като не откъсваше очи от лицето на Хилда.
Вивиан кимна с глава и излезе.
В стаята стана още по-студено и един от бродираните пантофи на Хилда се издигна във въздуха и се запокити към отсрещната стена.
— Успокой се, Елиза — каза тихо Сюзън, а очите й бяха приковани в Хилда.
Да се омъжи за чудовище!
— Това няма да стане, докато имам дъх в тялото си. Знаеш това.
Безпомощна съм…
— Знам. Имало е случаи, когато и аз съм се чувствала така.
Да я оставиш да умре.
— Елиза! — тонът на Сюзън беше укорителен.
Не й помагай. Остави я да умре…
— Не мога. Бих желала да мога да го сторя, но не мога.
Толкова е жестока… Знам какво мисли…
— Не ние можем да решаваме. Има много неща, заради които заслужава да умре, но ние трябва да оставим Той да решава кога да стане това.
Можеше да усети мъката и разочарованието, което наред със студа изпълни стаята. После Вивиан донесе шала и Сюзън усети как присъствието на Елиза изчезва заедно с него и хладината, която бе изпълнила стаята.
— Донесох също и книгите за билки на майка ми — каза Вивиан и постави „Домашен лекар“ и „Интересна книга за билките“ на стола до Сюзън. — Мисля, че можем да ги прегледаме дали няма някоя по-добра тинктура за лекуване на треска.
Сюзън знаеше, че книгите бяха част от наследството на Вивиан, което майка й беше оставила и което тя ценеше много. Полетата на двете книги бяха изписани с бележки и рецепти за тинктури, уханни води и отвари. Те взеха по една книга и се зачетоха, потънали в мълчание. Чуваше се единствено неравномерното, стържещо дишане на Хилда.
— О, виж! — затаи дъх Вивиан и Сюзън я видя как извади един лист хартия от книгата. Тя й го подаде, а Сюзън се усмихна, щом видя познатата рисунка.
— Една приказна фея, не намираш ли? — каза тя, спомняйки си онзи далечен ден в градината, когато Елиза беше нарисувала една фея за своята малка, развълнувана дъщеря.