Но според Оливър в тази теория нямаше много логика, защото той беше пуснал слух из бедните лондонски квартали, че ще даде щедра награда на този, който знае нещо за убийствата на двете жени. Нито един наемен убиец не можеше да устои на такава сума и би издал своя работодател.
Трябваше да намери някакво разрешение на въпроса, защото времето летеше.
Действията на Вивиан го плашеха, но той не можеше да не признае, че темпераментът й му допадаше и го забавляваше. Но в същото време това я излагаше на опасност всеки път, когато прекрачеше прага на къщата му.
Ако водеше един по-нормален живот, тя би могла да се задоволи и да чака търпеливо, докато той залови този побъркан човек и спре веднъж завинаги пъклената му игра.
Вивиан се беше грижила сама за себе си твърде дълго време. Тази нейна съдба я беше променила. Беше я калила. Тя мислеше за себе си по начин, по който повечето жени не мислеха.
Оливър знаеше, че не може да я промени. Разбираше го с цялото си сърце.
Единствената възможност, която му оставаше, беше да намери мъжа, който искаше да я убие. А за да направи това и за да е сигурен, че Вивиан щеше да остане жива, той трябваше да измисли начин как да заблуди жестокия ловец, отклонявайки го от вярната следа.
— Нека аз да се погрижа за това — каза Сюзън, която лежеше на сламеника до огъня.
— Стой там, където си — отговори Вивиан, която подреждаше обяда на Хилда върху подноса. — Ти цяла нощ се грижи за нея.
Мери влезе бързо в кухнята, носейки в ръце една скъсана бална рокля.
— Искат да се качиш при тях, Вивиан. Миранда отново се оплаква. Каза, че е нещо във връзка с Розалинд, но не можах да разбера какво точно.
— Ще занеса подноса на Хилда и ще отида при тях.
Тя забърза нагоре по стълбите, чудейки се какво ли искат да й кажат доведените й сестри. Те нито бяха привързани, нито бяха обичали своята по-малка сестра.
Вивиан харесваше покойната Розалинд. Беше се опитвала дори да я закали и да я направи недосегаема за хорските обиди. Но когато разбра, че това е невъзможно, тя просто й показа няколко местенца в градината, където можеше да се скрие с някоя хубава книга в ръка.
Вивиан застана пред вратата на стаята на двете момичета и почука.
— Влез!
Дороти седеше пред малката маса до прозореца и се тъпчеше с пасти. Розовият й копринен пеньоар едва прикриваше пълните й, подобни на буре форми.
Миранда разрязваше безмилостно разни бални рокли. В стаята цареше пълна бъркотия. Върху двете легла, по столовете и върху пода се търкаляха купища рокли.
— Майка ми е сложила всичко това в шкафа ми, но искам ти да имаш грижата за него — посочи тя с ръка една голяма кошница, а Вивиан се наведе и я вдигна.
Тя знаеше от опит, че не бива да задава въпроси за това, което сестрите й искаха.
Показвайки привидно фалшиво раболепие, Вивиан тръгна с кошницата към вратата.
— Кажи на Мери да дойде, защото намерих още една рокля, която има нужда от поправка, а една друга трябва да се изглади.
Вивиан кимна леко с глава и излезе от стаята. Когато влезе в кухнята, тя сложи кошницата на масата и предаде поръчката на изморената до смърт Мери. После взе един стол и го сложи близо до сламеника на Сюзън.
— Ще ти сипя една купа от бульона — предложи тя. Сюзън лежеше притихнала. Очите й бяха затворени, но Вивиан знаеше, че възрастната жена не спи.
— Питаха ли те за кучето?
— Те дори не забелязаха, че го няма.
— Хм. Покажи ми какво има в кошницата.
— Добре, но искам да не ставаш. Утре е денят, определен за пране, и затова трябва да си починеш хубаво.
— Донеси кошницата тук — измърмори Сюзън. Вивиан се подчини и двете жени я отвориха.
— Розалинд! — затаи дъх Вивиан.
Нещата в кошницата бяха на младото момиче. Вивиан позна белите дантелени ръкавици, позлатения медальон, окачен на синджир, няколко ценни книги, подвързаната й Библия и една кърпа, бродирана с различни мотиви.
Имаше също и няколко писма. Вивиан разпозна едно по характерния печат, който носеше. Върху восъка беше отпечатана драконова глава. Тя бе гравирана на пръстена на Оливър, който той винаги носеше на безименния пръст на дясната си ръка. Беше го купил при едно от пътуванията си из Ориента и сега подпечатваше всички свои писма с този отличителен герб.
Вивиан взе писмото, разбирайки, че то е същото, което Оливър й беше писал и което тя не бе получила. В него се указваше мястото, където трябваше да го чака, за да избягат и да започнат заедно своя брачен живот. Ръката на Сюзън я спря, но Вивиан я отмести и като извади единствения лист от плика, прочете съдържанието.