— Това не е… добро начало за това, което трябва да ти кажа — отговори тя. — Трябва да… те попитам за нещо.
Чувство за вина я измъчваше през изминалия ден. Без съмнение новината на неговото нощно похождение в публичния дом беше вече плъзнала из Лондон.
Мисълта, че Вивиан е научила за неговите похождения накара Оливър да се обърка от срам.
— Нека да ти обясня — каза той.
— Не. Искам първо аз да ти кажа…
— Не. Защото знам, че ще ти е трудно да разбереш защо избрах един такъв начин на поведение.
Накратко, без да се впуска в подробности, той й разказа всичко.
Тя го гледаше втренчено и Оливър разбра, че причината да дойде при него тази вечер, нямаше нищо общо с постъпката му снощи.
Той видя как изражението на красивото й лице последователно се променяше. В началото се четеше смущение, обърканост, после дълбока болка, а накрая унищожителен гняв.
Вивиан стана и се отдръпна от него. Оливър тръгна след нея и когато я настигна, тя се обърна и му зашлеви с все сила една плесница.
Той остана съвършено неподвижен, а тя, застанала пред него, трепереше, напълно вбесена. Все пак трябваше да я накара да разбере.
Той я хвана и стисна силно ръката й над лакътя.
— Това не значи нищо за мен…
— Но за мен то значи нещо!
Тя протегна обутия си в ботуш крак и го ритна силно.
Оливър я пусна и тя се втурна навън, но той беше по-бърз и затръшна вратата, преди Вивиан да стигне до нея.
— Изслушай ме… — започна той.
— Не, ти ще ме слушаш и това, което чуеш, ще е последното, което ще ти кажа. Аз никога няма да бъда част от твоя живот. Никога вече не си прави труда да правиш нещо за мен, освен да отвориш тази проклета врата сега и да ме пуснеш да си отида!
Той стоеше неподвижен и се взираше в нея. Усети гнева, който завладя цялото му същество.
— Ти си една проклета, упорита малка глупачка. Нямаш представа за опасността, която те преследва.
— Не мисли, че имаш работа с някоя глупачка, която сляпо вярва във всичко, което й казваш! Сега, след всичко, което си направил, защо трябва да вярвам, че историята за този побъркан е истина?
Тя искаше да му причини болка, така както и той я беше наранил.
— Каква идеална ситуация си нагласил за себе си, Оливър! Да ме караш да те чакам търпеливо, да се крия, докато ти общуваш с безброй курви…
Той я сграбчи за ръката и я замъкна към бюрото. Тя риташе и се бореше като някое сърдито дете. За да не й позволи да избяга, докато търсеше бележката на убиеца, той наведе главата й и нави дебелата й плитка около китката си.
Без да каже дума, Оливър отключи чекмеджето на бюрото си и й подаде плика.
Тя му го хвърли обратно и тогава вече ядът му избухна. Движейки се толкова бързо, че тя не успя да го спре, той седна на стола и я метна върху коленете си. После задните й части получиха няколко силни шамара. Тя изпищя уплашена. Оливър я изправи и я притисна с тялото си към бюрото. Докато я гледаше, почувства как гневът пулсира в него, горещ и пронизващ.
— Погледни ме!
Тя не го погледна.
Оливър хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.
— Ще ме слушаш — каза той. Гласът му беше нисък, гневът му го караше да трепери. — Не ти, а аз бях глупак, че те разглезих, без да знам колко си твърдоглава Но явно скоро ще трябва да ти свия юздите.
Той я обърна към бюрото, като все още я притискаше с тялото си, но сега ръцете й бяха свободни. Помисли си за миг, че тя може да започне отново да се бори с него, но Вивиан взе писмото и го отвори.
Няколкото увехнали розови венчелистчета, които изпадаха от плика, я накараха да занемее. После видя двете панделки, които носеше в косите си онази нощ на маскарада. Бавно и нерешително, тя извади писмото и прочете страховития стих.
Усети как гневът напуска тялото й и на негово място дойде страхът. Сега най-много й се искаше Оливър да я вземе в прегръдките си. Но и двамата бяха отишли твърде далеч в гнева си.
Той се дръпна от бюрото и я пусна.
— Никога не съм те лъгал, Вивиан.
— Така е — каза тя и замълча за миг, а после прошепна — Съжалявам, че те ударих.
— Аз също съжалявам за това, което направих.
Настъпи неловко мълчание, което Оливър наруши пръв:
— Какво те накара да дойдеш при мен?
Тя го погледна и той остана поразен от уморения й вид.
— Нищо определено. Наистина. Няма нищо.
Тя тръгна към вратата, но той я спря.
— Кажи ми, Вивиан. Кажи ми какво е това, което те тревожи.
— Не е нещо важно. Ще те видя на следващия маскарад.
Той хвана ръката й.
— Ти няма…
Тя издърпа моментално ръката си и вдигна предупредително пръст.
— Но аз ще отида. Докато този човек е на свобода, за нас е по-разумно да не бъдем заедно. Не виждаш ли, Оливър? Този път двамата с теб можем да използваме уменията си и да го спрем.