Нито Сюзън, нито Вивиан имаха някаква представа, че Розамънд скоро щеше да ги напусне.
Както винаги, след като свърши службата в църквата, те се отбиха да видят кръстницата на Вивиан. Розамънд беше изпълнена с вълнение относно новата бална рокля, над която в момента се трудеше.
— Тази рокля ще стане наистина приказна. Този чудесен нюанс на синьото ще подхожда на прекрасната ти коса. А знаеш ли, че всички приказват за някаква жена която имала почти същата коса като твоята? Така че ти ще бъдеш втората, която ще е по модата!
Вивиан беше мислила да сподели всичко с кръстницата си, но интуицията й подсказваше да не го прави. Те изпиха чая си и Розамънд я помоли да се качат в стаята горе, за да пробват корсажа на новата рокля.
Веднага щом като кръстницата й я видя съблечена по риза, разбра всичко.
— Ох, Вивиан!
Тревогата, която се четеше в скръбните й очи, беше очевидна. Погледът й се спря на наедрелите й гърди Вивиан разбра, че жената виждаше в нея отново майка й, но по по-различен начин. Елиза е била млада, страстна, своеволна и заслепена от любов. Според това, което Сюзън й беше доверила, Розамънд смяташе, че Елиза е допринесла сама за нещастието си.
— Съжалявам, че ти създадох грижи — каза Вивиан. Гордостта й я заставяше да изрече тези думи.
— А Оливър? — попита Розамънд, като се мъчеше да възприеме спокойно факта, че Вивиан е бременна. — Какво мисли той за всичко това?
— Той не иска жена като мен.
Като чу тази забележка, Сюзън, която връзваше корсажа й, я ощипа яростно и ако Розамънд не беше там, Вивиан беше сигурна, че щеше да изяде няколко шамара.
— Тогава, честно казано, в положението, в което се намираш, не бих могла да те изпратя на никаква забава, за да хванеш окото на някой почтен млад мъж.
— Така е, защото, честно казано, аз не искам да ходя на никаква забава — заяви Вивиан, вече напълно облечена. Като се обърна към кръстницата си, добави: — А сега трябва да си кажем довиждане.
— Имам една приятелка в Шотландия — започна Розамънд. — Мога да й пиша и да я помоля да отседнеш при нея, докато родиш…
— Моля те, не се тревожи излишно. Не след дълго ще напуснем Лондон и аз ще ти пиша.
Те излязоха от къщата и близо половин миля вървяха, без да продумат.
— Ще напуснем скоро Лондон, а? — каза накрая Сюзън.
— Отказвам да приема милостиня от когото и да било!
— Точно това и ще направиш накрая, моето момиче. А всичко може да има и още по-лош завършек.
Вивиан беше мислила и за това. Дори си беше спомнила за жената, която беше видяла на пазара с болнавото бебе в ръце. Нима и тя щеше да свърши като нея — навън в студа, заедно с малкото си дете, без да има свой дом?
— Не. Ще измисля нещо.
— Преглътни гордостта си, скъпа моя, и отиди при него.
Те изминаха остатъка от пътя до вкъщи, без да си кажат ни една дума.
Оливър не беше сигурен какво чувства към Вивиан Вечерята, на която присъстваше тази вечер, беше безкрайно отегчителна и досадна. Нито една от жените не можеше да се сравни с Вивиан.
— Ваша светлост, разкажете ми за градината на вашия чичо — помоли една много хубава жена, която седеше срещу него. Тя имаше черна коса и зелени очи и действително беше много привлекателна. Но той видя, че тя се взираше в украсения със скъпоценни камъни дракон на пръстена му и в кройката на вечерния му костюм и разбра, че беше задала въпроса по други причини.
Той въздъхна, чудейки се какво да каже.
— Моята градина… — започна той.
— Не — каза тя, като се престори на обидена. — Филип ви пита за онези коне, които са ви доставили неотдавна.
Оливър се обърна към приятеля си, който явно се чувстваше неудобно.
— Много съм доволен от тях — каза Оливър, като вдигна чашата си с вино.
Той оглеждаше приятелите и познатите си, които бяха насядали около масата. Дали убиецът беше сега тук, в същата тази стая?
Убиецът наистина беше в стаята и седеше на масата, само няколко стола встрани от Оливър.
Той наблюдаваше Оливър, опитвайки се да държи под контрол истинските си чувства.
Всяка жена в тази стая се мъчи да ти се хареса, но ти не обръщаш внимание на нито една от тях. Не ми харесва, когато общуваш с всички и отказваш да си избереш една.
Виното се лееше щедро, а разговорите продължаваха сред смехове, шеги и клюки.
А той гледаше. И чакаше.
Розамънд беше свършила с опаковането на вещите си сега седеше на леглото. Чудеше се защо всичко, което беше планирала, така безславно се провали. Искаше да покаже на кръщелницата си колко много се вълнува нея, за нейното благополучие и щастие, а вместо това отношенията им охладняха още повече.