Тя извади две покани от плика. После грижливо постави цялата кореспонденция на Хилда обратно на тоалетката.
Напоследък Хилда беше започнала да пие много, така че едва ли щеше да забележи липсата на двете покани, при условие че имаше достатъчно покани, които да осигурят нейното присъствие и това на омразните й дъщери.
Преди да напусне спалнята на Хилда, Елиза реши да й остави някакъв личен знак. Като се съсредоточи, тя отвори бавно прозореца и се измъкна навън с поканите в ръка.
Остави поканите на каменната пейка в най-отдалечения край на градината и закръжи насам-натам между цветята. Накрая намери това, което търсеше. Хилда знаеше много добре, че аленочервените рози бяха любимите цветя на Елиза, а тази вечер те бяха разцъфнали с цялата си прелест. Тя набра един голям букет и се понесе обратно към прозореца на третия етаж, промъкна се в спалнята на Хилда и разпиля цветята върху завивката. После затвори внимателно прозореца, премина през него и се върна в градината, за да вземе ценните покани, които щяха да послужат за бягството на дъщеря й.
Сюзън усети лек гъдел около носа си и разтърка лицето си.
— Ох, Джорджи, остави ме на мира — пошепна тя, обръщайки се към починалия си съпруг.
Гъделичкането продължи и накрая тя отвори очите си. Вече будна, тя разбра, че приятелката й беше наблизо.
— Лиза? Какво си намислила?
Две покани затанцуваха във въздуха пред лицето й и като протегна ръка, Сюзън ги хвана. След това ги разгледа внимателно.
— За утре вечер! — възкликна тя, пресмятайки възможностите за изпълнимостта на плана. — Сигурна ли си, че трябва да отиде?
Да. Семейството, което дава партито, е много почтено и влиятелно.
— Дъщерите й?
Ще присъстват много богати хора. Ти как мислиш?
— Тя е поставила стража на портата, Лиза.
Остави ги на мен. Само ми кажи по кое време трябва да отвлека вниманието им. Защото аз няма да я оставя, докато не се махне от тази къща.
Сюзън усети как очите й се напълниха със сълзи.
— Побоя… Никога няма да си простя…
Не. Ти нямаш вина за това. Аз също бях тук. Но ще я накарам да си плати.
— Какво си намислила?
Моите рози, десетки рози, разпилени върху леглото й. Вратата на спалнята й е заключена здраво, така че тя ще разбере…
— Това ми харесва!
Пази я.
— Това, което й казах, наистина го мисля. Лиза. С цялата си душа.
Сюзън почувства как присъствието на духа почти се губи.
— Трудно ли ти е да се появяваш по този начин?
Само да мога да й помогна… След това трябва да си почина…
— Тогава си почивай сега, защото утре вечер ще имаш много работа.
Вивиан се събуди, преди зората да се е сипнала, и видя, че Сюзън седеше до огъня и работеше усилено с иглата. Тя седна на сламеника и се протегна, за да раздвижи мускулите си, които още я боляха.
— Лягай да спиш! — посъветва я Сюзън.
— Какво си намислила?
— Заспивай — пошепна отново Сюзън, — защото ти предстои една дълга нощ.
— Кажи ми!
— Имам две покани за маскарада тази вечер.
— Откъде ги взе?
Сюзън се усмихна, без да снема очи от иглата.
— Вълшебството витаеше тук снощи, моето момиче.
— Какво правиш?
Най-красивата сребриста материя, която Вивиан беше виждала някога, падаше на дипли от широкия скут на Сюзън.
— Твоя костюм, дете.
— Откъде я взе… Да не си я откраднала?
— Бог ни дарява с това, от което имаме нужда. Онази циганка я оставила на Дейвид. Подарък за добрината, която показахме към нея и децата й. Промених мнението си за маскарада. А сега стани и ми позволи да я пробвам, защото, колкото по-скоро я свърша, толкова по-добре.
— Моля те, кажи ми какво ще символизирам с тази рокля? — попита Вивиан, докато Сюзън оправяше диплите на роклята, които падаха около стройните крака на момичето. Гласът, й беше топъл и радостен. Колко много обичаше тя тази стара жена!
— Имаме нужда от нещо семпло, както беше с Аврора.
— Да, решението тогава беше много добро.
— Сребристият цвят ме кара да си спомня за нещо. Ти, скъпа моя, трябва да отидеш на бала като Диана, богинята на луната и лова.
Хилда се събуди от усещането, че нещо гъделичка лицето й. Тя отвори бавно очи и като се изправи рязко, се видя седнала сред десетки червени рози, разпилени върху леглото й.
Елиза!
Цветята изглеждаха като живи. Техните нежни, благоуханни венчелистчета докосваха кожата й, но Хилда не ги усещаше. Тя пишеше и се мъчеше да ги махне от себе си.
Оливър погледна костюма, който лежеше на леглото, и му се прииска Вивиан да можеше да го придружи тази вечер. Този маскарад беше по-различен и със сигурност на него тя не би се изложила на такъв риск, какъвто криеше предишният маскарад у мадам Авайс. Днес балът щеше да се състои в дома на едно от най-уважаваните и обичани семейства от аристократичните среди — херцогът на Кронфийлд и неговата прекрасна херцогиня.