— Приковали са с верига каретата за стената. Ще трябва да яздим конете.
Вивиан кимна с глава и свали венеца от главата си, без да обръща внимание на уплашената Сюзън, която беше потресена от тази новина.
— Не се тревожи — й каза Вивиан, като я хвана за ръката. — Дейвид ме научи да яздя, така че ще се оправя.
— Тогава най-добре е да тръгваме — каза Дейвид. — Мамо, какво ще правим с пазачите отвън?
— Почакай малко, Дейв, почакай малко — каза тя и се огледа наоколо. Веднага усети излъчването на духа на Лиза.
Добре, Лиза, да видим какво можеш да направиш.
— Видя ли това — попита първият пазач, който се беше облегнал нехайно на вратата.
— К’во?
— Онова… ей там — изправи се той. — Кой върви там?
Изведнъж излезе вятър, чиито вой проехтя зловещо, като стон, сякаш някъде ридаеше жена.
— Никога не съм чувал вятър да реве така — каза първият.
— Успокой се — отговори другият, но и той беше нащрек.
— Ой! — извика първият.
— Хей! — каза другият, като подскочи. — Какво ти става?
— Нещо ме ощипа!
— Как ли не. Ти си се побъркал! Оуууу!
Двамата мъже започнаха да махат с ръце към невидимото нещо, което им дърпаше ушите и ги щипеше по задниците.
— Махай се! — виеше единият.
— Това е злият дух! — пищеше другият.
Така, борейки се срещу своя невидим противник, двамата мъже си плюха на петите и изчезнаха в мъглата.
От храстите зад вратата се чу пронизително подсвиркване.
— Това е мама — пошепна Дейвид. — Можем да тръгваме.
Вивиан вече се беше качила на коня. Полата на роклята й беше прибрана около краката й. Една стара наметка покриваше раменете й, а на ръцете си носеше ръкавици, които беше взела от Дейвид. Дантелените ръкавици на Розалинд бяха мушнати в джоба на пелерината й, където беше сложила и венеца от розови пъпки. Щеше да си го сложи, когато стигнеше до къщата.
Вивиан подкара коня си в лек тръст. Дейвид скочи на своя кон и я последва.
Бяха се уговорили той да я чака навън и да наглежда конете. Щом Вивиан намереше Оливър, двамата щяха да напуснат маскарада и заедно да се върнат в дома на Вивиан.
Виктор отвори портата, а Мери застана на прага. Вивиан опъна юздите на коня и погледна към Сюзън.
— Бог да те пази — каза й тихо старата жена.
— Скрий се в градината, ако тя се върне по-рано. Аз ще те намеря там.
— Бъди внимателна — каза Сюзън и подаде двете покани на Вивиан.
— Имаме нужда само от една, мамо. Аз ще чакам отвън и ще наглеждам конете.
— Пази се, Дейвид.
— Ще се пазя.
Вивиан подкара коня по тъмните лондонски улици. Дейвид й беше казал в каква посока трябва да яздят и тя смушка коня си. Кобилата заподскача в лек галоп. Вивиан чу, че Дейвид също подкара кобилата си.
Нощният вятър брулеше лицето й, косата й се развяваше. След дългите дни на ограничения и пленничество Вивиан беше зажадняла да излезе и да прегърне нощта.
Тя плесна задницата на кобилата с поводите, животното се надигна и подскочи напред, а подковите му хвърлиха искри. Вивиан почувства как една така дълго потискана волност се надигна в нея, изпълвайки сърцето и ума й. Неспособна да я задържи, тя нададе див вик от удоволствие и като се наведе ниско над врата на кобилата, се понесе в галоп в нощта.
Виктор затвори и заключи портата. Двамата с Мери се прибраха, а Сюзън реши да се поразходи из градината.
Ох, каква нощ само, мислеше тя, като седна на каменната пейка.
Ох, каква нощ ще бъде това, пошепна един глас до нея.
— Лиза? — пошепна Сюзън.
Наслади ли се на ужасните ми крясъци?
— О, Лиза — каза Сюзън и започна да се смее. — Приличаха на две малки момченца, в чиито гащи има бълхи!
Помислих, че ще го намериш забавно. Не беше ли хубаво!
— Беше прекрасно.
Сега ще направиш ли още едно нещо за мен?
— Всичко, което поискаш.
Моля ти се, погледни кой организира партито…
Лунната светлина не беше достатъчно силна, за да може Сюзън да разчете думите, написани на другата покана.
— Лиза, знаеш, че не съм много добра в четенето.
Херцог и херцогиня Кронфийлд.
Това, което каза Елиза, накара Сюзън да занемее.
Щом Вивиан ще има дете, тя трябва да знае. Ти трябва да й кажеш истината.
— Мислила съм за това.
След всичко, което се случи, смятам, че тя ще разбере. И ще ми прости.
— Ще ти прости, Лиза. Сигурна съм в това.
Балната зала беше ослепителна. Препълнена с гости, които се смееха, викаха и се шегуваха. Вивиан слезе от коня, недалеч от вратата, в сянката на огромния дъб, и като свали наметката и ръкавиците, ги подаде на Дейвид. Бързо сложи венеца от розови пъпки на главата си и скри захабените си ръце в дантелените ръкавици. После взе поканата и се отправи към главния вход.