Херцогът на Кронфийлд и прекрасната му херцогиня посрещаха гостите си лично, така че Вивиан беше представена на двойката веднага щом влезе в огромния им замък. Бяха облечени във френски кралски дрехи. Костюмите им бяха избродирани със златни конци, а на главите си носеха огромни бели перуки.
Вивиан си помисли, че ако трябва да ги опише с една дума, щеше да ги нарече добросърдечни, защото именно това качество като че ли струеше от щастливата двойка.
— Колко мило от Ваша страна да се присъедините към нас тази вечер — каза дукесата на Кронфийлд. Тя беше към тридесетгодишна жена и имаше червеникавокафява коса и блестящи сини очи. Усмивката й беше искрена, когато посрещна Вивиан в дома си.
— Колко мило от Ваша страна, че ме поканихте, Ваша светлост — отговори тя.
— Познавам ли ви? — попита херцогът. Той изглеждаше с десет години по-възрастен от съпругата си и косата му беше напълно посребрена.
Вивиан му се усмихна.
— Дали ме познавате? — отговори тя, като внезапно й се прииска да бъде закачлива. — Не, не ме познавате. Сигурна съм, че не се познаваме.
Сивите очи на по-възрастния мъж светнаха от удоволствие.
— Да, но аз ви познавам — каза той и се спря по средата на изречението. — Не сте ли… Аврора?
— Артър! — смъмри нежно съпруга си херцогинята.
— Не споменавай за онова ужасно парти! — И като сниши гласа си, пошепна: — Разбира се, ние бяхме там, но не е нужно всички да го знаят. Аз няма да позволя на никого от присъстващите на забавата ни да се разхожда горе по стаите.
— Не сте ли Аврора? — попита отново херцогът и Вивиан долови сериозността в тона му.
Тя сниши гласа си, осланяйки се на интуицията си, която й подсказваше, че може да се довери на този мъж.
— Да. Виждам, че все пак ме познахте.
— Запазете ми един танц, скъпа моя. Тайната ви е на сигурно място при мен. Съпругата ми и аз сме безкрайно поласкани, че избрахте да дойдете облечена като богинята, чието име носи тя.
Това беше наистина едно щастливо съвпадение.
— Вярвам, че вашият пират е тук тази вечер — каза херцогинята. — Търсете мъж, облечен в зелено.
— Благодаря ви — отговори Вивиан и почувства облекчение, като разбра, че Оливър присъства на забавата тази вечер.
Само след броени минути тя щеше да има отговор.
Оливър я видя в мига, в който тя влезе в балната зала.
Той не можеше да повярва, че тя има дързостта да присъства на още един маскарад след това, което се беше случило между тях последния път. Но ето че тя беше тук, усмихваше се на херцога на Кронфийлд и приказваше с него така, сякаш го познаваше отдавна.
Появяването й на маскарада обърка всичките му грижливо обмислени планове.
Сега той нямаше да има възможност да съсредоточи вниманието си върху разобличаването на Бърт Хейли, тъй като най-силно го занимаваше мисълта и желанието да предпази Вивиан от евентуална опасност.
Един друг мъж, облечен като свещеник, също видя богинята Диана още щом тя влезе в балната зала. Скритият зад качулката на расото си мъж бързо погледна към Зеления мъж, за да прецени реакцията му.
Тя го вълнува така, както никоя друга жена не го е вълнувала — сигурен съм в това.
Подозренията му се потвърдиха напълно, когато той видя, че Оливър, проправяйки си път през навалицата, тръгна към нея.
— Що за игра е това? — промърмори той, като я хвана за ръка и я поведе настрани от насъбралите се в залата гости.
— Оливър, трябва да поговорим…
— Мис, имам най-добри намерения спрямо вас, но вие притежавате изумителна способност да ме вбесявате…
— Нося твоето дете… — пошепна тя.
Новината го накара да занемее.
Той мълча дълго време и Вивиан си помисли, че това, което му каза, не му хареса.
— Дойдох тук тази вечер, за да помоля за закрилата ти — пошепна Вивиан. — Сега си тръгвам, защото виждам…
— Никъде няма да ходиш — каза той, а гласът му беше нисък и прегракнал от вълнение. — Помни, че не мога да се държа така, както ми се иска, защото не знам кой може да ни следи.
— Доволен ли си от това, което ти казах? — пошепна тя, като се огледа наоколо. Бяха облегнали гърбовете си до стената, а наоколо нямаше никой.
— Да.
Тази единствена дума и начинът, по който беше изречена, беше всичко, което искаше да знае.
— Не се усмихвай. Дръж се така, сякаш аз не означавам нищо за теб — каза тихо той. — Кажи ми нещо грубо, а аз ще те хвана и ще те разтърся. После излез оттук. Ще се срещнем пред вратата след един час. Дотогава стой на светло, не рискувай да излизаш в коридора или в градината. Ще ме послушаш ли този път?